ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Моето неслучено заминаване

Моето неслучено заминаване
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Това може би е четвъртият път, който започвам да пиша на тази тема. Моето неслучено емигрантство. Моето случено оставане в родината. В Родината.

Всички заминаха и всички заминават. Аз постоянно никъде не заминавам. Стоя. Чудя се защо, но:
Си казвам, че камъкът си тежи на мястото.
Вярвам, че въпреки че тук хора не останаха, там шансът да срещна познати на улицата, така, случайно, е още по-малък.
Се залъгвам, че е по-добре да си първи на село, отколкото втори в Рим.

И други подобни глупости.

Но аз не е да не знам как е там. Повече от половината мои приятелки избраха да живеят не-тук, най-общо казано. Знам каква е цената, която платиха. За уредения живот, чистите улици, космополитността или провинциалността, всяка - според желанието си. Самота, отчуждение, тъпа болка в корема, която за удобство наричаме носталгия. Но после това минава.

Аз тези неща не искам да ги преживявам. Аз си стоя. Цената? Самота и отчуждение - да, със сигурност. Тъпата болка обаче идва от другаде – от липсата на перспектива. И задушаващата прегръдка на абсолютната вяра, че нещата няма да се оправят. 

Приятелките си идват понякога. Годината ми е разграфена и разпределена. В най-добрия случай си идват два пъти – лятно посещение и зимно посещение. В другото време – срещи в скайп, мейли на латиница, разговори във вайб, лайквания във фейсбук – общуването ни се сгъстява и концентрира все повече -  я се опитай да си разкажеш живота в един мейл! За да издържиш на тази емоция под налягане, трябва да си в по-особено състояние или поне да имаш чаша вино под ръка… най-малко.

Мисля за тях. Опитвам се да си представя живота им там – как вървят по улиците на Париж и Ню Йорк, но не с туристически обувки, а по токчета. Как живеят в хубави квартали или малки китни селца, как ходят на работа, как са Там… Понякога си мисля как те мислят за нас, тук и тогава ми става много тясно, дори малко провинциално такова…

Да, трудно им е там, но накрая се свиква. И идва почти непоносимият за мен момент, в който всяка от тях казва: вече не мога да си представя да живея в България. Тогава тази част от мен, която е почнала да си събира багажа с новината за тяхното заминаване, тихичко загива.

Аз оставам. Когато е пролет, и София става зелена и росна, знам защо съм тук. Когато е празник, и се събираме със семействата си, знам защо съм тук. Когато се обадя на майка ми да гледа детето, за да отида на кино, знам защо съм тук. Когато пътувам из България и попадна в някое красиво и ужасно наше кътче, знам. Когато отида на купон с приятели, знам.

Знам. Поне за малко.

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...