ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил

Приятелят е този, който запява песента на душата ти, дори когато ти си я забравил
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Тези, които са натрупали доста повече мъдрост и житейски опит от мен, често казват: "И за добро, и за лошо – винаги хора си трябват…". Имат предвид, че и в най-щастливите мигове в живота си, и в най-тъжните винаги имаш нужда от другите до себе си. И са прави – така е. Човекът е социално животно, но днес – въпреки всички форми за комуникация и общуване – сякаш ставаме все по-отдалечени един от друг.

Наскоро чух специалисти антрополози да разговарят за приятелството – как има ритуал за сприятеляване. Започва плахо – с първи стъпки за сближаване. После следва постепенно отпускане, общуване, срещи, хранене на обща трапеза и т.н. А понякога магията сработва от първия миг, когато видиш някого… Обаче, мисля си, дори и да си изпълнил всички елементи както трябва, дори и да си мислиш, че приятелството ви вече е крепко и може да устои на вечността, понякога животът крие доста изненадващи обрати в джоба си…

Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти дори когато ти самият си я забравил.
Когато бяхме деца, беше лесно. Приятелите бяха онези, с които през ваканциите тичахме по поляните и играехме до здрач. После, с порастването, бяха онези, които останаха до нас и ни даваха съвети или бършеха сълзите ни, неизбежно съпътстващи пубертета. След това останаха онези, с които си делил един покрив, последните си пари, споделял си тайните си, мечтите си, най-щурите си вечери, най-тъжните си мигове. Онези, които са държали ръката ти, когато целият останал свят се разпада. Които са те побутвали – понякога с доста сила – когато се колебаеш, а щастието те чака зад ъгъла. Когато са те смъмряли без срам, за да те върнат в правия път

Във всички онези мигове е било лесно да вярваш, че винаги ще е така. Че рамото, което ти е било опора, винаги ще остане до теб…

Но често ежедневието се превръща във водовъртеж. Повлича ни с центробежната си сила и ни запилява в различни краища на света, в различни графици, кариери, затрупва ни с куп грижи, семейни отговорности, гаджета, партньори и финансови предизвикателства.

И е страшно, когато започнеш да се питаш: ако сега нещо ми се случи, на кого мога да се обадя? Кой от всичките ми приятели, които напоследък нямат никакво време за мен, ще се отзове? Кой ще мине с поредното извинение (че няма време, че му е изникнало нещо (по-интересно от теб, но това е премълчано), че ще се уговорите за някой по-късен момент… А всяка следваща уговорка се разпада, понякога без дори да те предупредят, а ти си чакал до последния момент… Оказва се, че днес всеки си има цял арсенал от оправдания, а ти – по приятелски – смирено трябва да ги приемеш и да се надяваш, че един ден ще е различно.

Никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, кога ще дойдат, кога ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…
А по празници е най-тъжно – когато тайфата, задружно усмихната на снимките преди години, вече трудно може да се събере в същия състав… И когато се огледаш по-внимателно, видиш, че си всъщност сам – много по-сам откогато и да е.

С една приятелка наскоро си говорихме. Каза ми: "Дори и да не се виждаме често, приятелството ни си остава същото – то е извън времето, не се променя…". Права е. Така е. С най-добрите приятели е така. И два пъти да се видят в годината, и веднъж да се видят на две години, приятелството им си остава същото, защото успяват да намерят път един към друг и този път винаги ще ги свързва…

Но в това тук и сега, когато си сам, а душата ти се е стегнала на морски възел, се питаш: "Какво се случи, какво се обърка, къде са другите, онези, от които имаш нужда и в добро, и в лошо, с които през годините си изтанцувал целия ритуал за сприятеляване?...".

Магията на съществуването е, че никога не знаеш колко си важен за хората около себе си – наистина. И когато си очаквал на повика ти да се отзове някой, на когото много държиш, а срещнеш хладното му безразличие, денят има силата да те сблъска с напълно непознат за теб, който да ти подаде ръка и да те издърпа от мрака на безизходицата. Без ритуали. Без предистория. Понякога с кратък разговор и добра дума. Понякога с действие и бърза мисъл. Понякога просто с присъствието си – да знаеш, че го има и че е до теб…

Има една стара приказка, която гласи, че приятелят е онзи, който може да запее песента на душата ти, дори когато ти самият си я забравил. В един от любимите ми сериали в различните сезони двама от героите бяха убити. Техните колеги и приятели, когато се сбогуваха с тях, запяваха песента, която знаеха, че им е любима… Има дни, в които съм безкрайно благодарна – на онези, които толкова пъти до момента с такава виртуозност са изпявали собствената ми песен, че са ме връщали от безпътицата ми – понякога дори без думи. А в онези моменти, в които отново започна да губя тоналността и да отслабва доверието ми в околните, се появява някой – оказва се, че не е задължително да ти е бил пръв приятел или близък, може да е далечен непознат, просто силует от ежедневието или някой, който има силата да се превърне в пътеводна светлина – и ми връща вярата у хората, необходими и в добро, и в лошо. Понякога просто отнема малко повече време. И се случва неочаквано. От посока, за която дори не си подозирал, че съществува… Защото никога не знаеш какво място заемаш в живота на другите и какво място ще заемат те в твоя, кога ще дойдат, кога ще си тръгнат и какви следи ще оставят по пътя, който ви свързва…

Автор: Яница Христова

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някой ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: http://artyaniart.blogspot.bg/