ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Нещата, които искам да правя с теб в Лисабон

Нещата, които искам да правя с теб в Лисабон

Снимка: Cristina Macia от Pixabay

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Искам да седна до теб на брега на Тежу. Гърбовете ни да са подпрени от величието на една империя, а пред нас сините бавни води да ни мамят със своята вечност да останем там завинаги.

Искам да минем по Площада на търговията, когато е празен. Да ме снимаш пред арката Руа Аугуста, за да помним, че нищо не е вечно. И както земята може да се разбунтува и да срине дори кралски дворец, така и човешката душа може да пострада от земетръс и да бъде руина. Важното е какво следва после – великолепие, приветстващо света, или мърляви останки.

Искам да пия кафе с теб в сладкарница с бели покривки и цветя на масата. Сервитьорът в снежнобяла риза и сако да ни обръща гръб с усмивка, засрамен от нашите безсрамни погледи. Искам да избърша яйчения крем, с който си изцапал устните си, докато ядем сладките пастейши от обща чиния. Искам ароматът на ванилия да остане по пръстите ми.

Искам да си купим джинджа от баба с португалски тен и бели накъдрени коси. Искам да го пием на крак, опрени на олющена стена на някогашна приказнокрасива къща. Искам хладният вкус на вишни да се разлее в устата ми. Ти да ме хванеш през кръста и да ме целуваш дълго, докато не остане и капка ликьор по устните ми.

Искам да държа ръката ти, докато ходим под кестените на бул. „Свобода“. Листо с платинен цвят да падне върху косите ми, ти да го бутнеш, да се усмихнеш и да ме прегърнеш, за да ме скриеш от есенната риза на нощта.

Тогава искам да прошепнеш в ухото ми да вървим по-бързо. Не защото е студено, а защото искаш да правим любов по-скоро. Да ускорим крачка, да дишаме в един и същи ритъм, да стигнем до хотела без повече думи.

После да тичаме през смях по коридора, да се притиснем един в друг, докато отключваш високата тясна врата с тежка брава, да ни лъхне мириса на лакирано дърво и парфюм.

Искам да нахлуем в банята полусъблечени. Горещата вода да шурти във ваната и да скрива и смеха, и воплите, и имената ни. От парата да стане замъглено. Аз да отворя прозореца, защото не мога да понеса да не те виждам, а да съм до теб. Влагата да отнесе нашето нетърпение към лисабонската Луна. Нека излезе, нека отлети, нека и този град знае какво е любов.

Искам на сутринта да се събудя първа. Да пазя тишина, за да спиш още. Да отворя прозореца и да видя как океанът изпраща мрака със своите бели пухени оръдия. Слънцето – разпукан нар в торба памук – и днес се бори за любимия си град. Не, есента няма да дойде и през този ден.

А кога? Кога настъпва есента в Лисабон? Дали не чака нас – да тръгнем, всеки сам по своя път, с по един спомен за вишни и платина в джоба?

 

Флоренция и демоните

 

 

Според нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, силното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да предизвикват, а някой ден да са „машина на времето”, чрез която дъщерите ѝ да се докоснат до нейните отминали сърдечни размирици.