ТърсеНЕто
– Къде в тялото усещате своето „Не“? – попита Деви по време на сутрешната ни йога практика. – Постойте там. Свържете се с това място. Дайте пространство на своето утвърждаващо „Не“.
Е, да, амааа... не! Аз изобщо не усещах своето „Не“. Разходих се мислено из всичките си енергийни центрове, поспрях се на всяка чакра, попитах всяка зона, потърсих в сърцето, стомаха, прерових се от глава до пети, но моето „не“ никакво го нямаше. Не че това ме учуди.
Чували ли сте израза „Мека Мара“? Е, аз неслучайно се казвам Мария. Доскоро аз изобщо не можех да отказвам. Всеки път когато трябваше да поема допълнителна работа, защото „ами... няма кой“, или да отида някъде, „защото така е редно“, или да свърша нещо, за да не скърша нечий хатър или защото „просто трябва“, докато в цялото ми същество имплодираше едно огромно ядосано „Не!“, аз се чувах как казвам „Ами... добре“.
Само дето никак не беше добре. Хич не ми беше приятно да го науча, но според Юнг аз съм Камила. Това сме всички ние, хората, които търпят, влачат, съгласяват се, за да не би случайно да наранят другите със своя отказ. И те, от своя страна, да вземат да ги отхвърлят. Другите са Лъвове – те пък на всичко и всеки казват „Не“, циментирали се на трона на царското си его. И докато си мислят, че всичко знаят и че за всичко са прави, всъщност пропускат много и казват „Не“ и на самите себе си. Слава богу, има и трети вид – Детето. Това са онези хора, които винаги казват „Да!“ на себе си, дори това да означава да кажат „Не“ на някой друг.
Е, ето това утвърждаващо „Не“ търсех в онзи ден. Бях пропътувала и преплувала километри до мистичния остров Самотраки заедно с още около 30 жени, една фея и една вещица – наричам Деви и Ука така, защото ми е трудно да опиша знанията, уменията и дарбите им с традиционни етикети. И го открих! На един плаж, до шепнещото море, на топлия пясък, осветена от разгръщащата се пълна луна. Но всъщност в себе си. Ето как.
Шаманското пътуваНЕ
Това е древна духовна практика, която позволява на съзнанието да слезе дълбоко в подсъзнанието, да си поговори с него и да си вземе от там някое съкровище, което да превърне в свой ресурс, даващ му някаква допълнителна специална сила в живота.
На това пътуване ние трябваше да слезем в „долния свят“, за да открием свое тотемно животно, което дава сила на нашето утвърждаващо „Не“. Да чуем какво има да ни каже това животно и да разберем как да го храним в себе си, така че винаги да е на наше разположение.
И така...
Шаманският барабан започна ритмично да отброява стъпките на моя трип. Лежах на топлия пясък и виждах как тялото ми се превърна в милиони светещи цветенца, които се издигнаха и се понесоха над земята. Този полет така ми хареса, че подминах няколко входа към подземното царство – някак си не ми се искаше да се провирам през кладенец, а слизането по стълби ми се видя малко обикновено. Пък и исках да разгледам.
Стигнах до ръба на един каньон и грациозно се спуснах надолу. Кацнах точно пред една пещера, чийто вход беше с формата на огромно око. Светлини преминаваха през този отвор от много страни и създаваха нещо като холограма на човешка зеница. Подскочих леко и се настаних точно в ириса, така че от едната ми страна беше тъмно, а от другата страна виждах света. В този момент клепачът на окото, който се намираше отляво, започна да се затваря, като малко по малко прекъсваше връзката ми с външната реалност. Не се уплаших дори когато плътно се затвори и аз потънах в едно уютно, топло и сигурно като майчина утроба нищо.
Тогава отдясно започна да се отваря друг клепач. Странно, долният свят за мен беше просто от другата ми страна. Или казано по друг начин – аз прогледнах в невидимото и несъзнаваното. Първоначално бях заслепена от нахлуващата ярка светлина, но след това започнах да различавам очертанията на живописен бряг – намирах се в средата на голямо зелено езеро, седнала върху гигантска водна лилия.
Припомних си думите на Шаманката Ука: „Когато пристигнете в долния свят, повикайте своето тотемно животно и почакайте да видите какво ще се появи.“ Само че на мен изобщо не ми се наложи да викам. По бреговете на езерото препускаха всякакви животни. Бяха толкова много, че не можех да различа конкретно нито едно от тях. Боже, та аз съм била пълна с ресурс, помислих си, само дето не го използвам. В този момент иззад дърветата ми помаха една панда. Панда ли? Хммм, едва ли... Какво може да направи една панда за силата на моето „Не“? Игнорирах я и продължих да се взирам в животните, сякаш бях на шопинг и се чудех какво да си избера.
Докато се оглеждах като нерешителна богаташка в мол, мощен порив ме вдигна от лилията и ме качи на ръба на голяма висока скала. Долетя един бял орел и кацна на ръката ми. Ааа, орел пò бива! Взирах се с любопитство в едното му око, орелът ме гледаше с известна досада, но тъй като аз не бързах да завържа разговор, той с отегчение размаха крила и ме напусна.
– Ама, чакай, аз още... А? Къде отивам сега?!
Завихрянето на въздуха от неговия полет ме издигна нагоре и бързо ме запрати в някаква дървена лодка, носеща се по огледалните води на една широка ленива зелена река. Огледах се с безпокойство – един Господ знаеше какво ли има на дъното, а най-много се ужасявах от водни влечуги. И щом си го помислих – хоп! точно пред босите ми крака се материализира една необикновена змия. Тя имаше рибя опашка, силно тяло и много голяма глава. А очите й! Кротки топли огромни човешки очи, които ме гледаха с много любов. Е, това не го очаквах. Може ли нещо, което толкова ме плаши, да ми дава сила?
Усетила вътрешния ми конфликт, Змията Ела (о, тя си имала и име!) проговори, без да чака моите въпроси.
– Здравей, прекрасна мека Мария... – тук изсумтях с неодобрение, но тя спокойно си продължи. – О, няма нищо лошо да си мека, моето момиче, ти просто не си родена да си твърда. Но важното е да си много гъвкава.
И Ела бааавно запълзя около мен, сякаш за да демонстрира с извивките на дългото си тяло урока, който ми преподаваше.
– Когато усетиш, че искаш да кажеш „Не“ на някого, не тръгвай с рогата напред. Обходи с тънкия си усет цялата ситуация, виж какво можеш да заобиколиш, около какъв аргумент да се усучеш за повече стабилност и тогава бавно, спокойно заяви своята позиция.
– А ако няма за какво да се хвана, ако се изправя срещу стена от неразбиране?
– Ами в никакъв случай не се засилвай срещу нея, знаеш ли какви главоболия ще си докараш? Просто се плъзваш грациозно по нея и я заобикаляш – или отгоре, или отстрани. Все пак не всички стени са Китайски.
– Мхм... ами ако и това не стане? – упорствах аз.
– Е, ако не стане, ще трябва да посъскаш малко.
– Ама не е хубаво да се съска. Не е възпитано някак си.
– Моля? Ссссссссссс! – разгъна Ела двойния си език и ме погледна в упор. Малко се вцепених, но пък веднага я разбрах. – Не е хубаво за кого? Ако за теб е хубаво, съскаш и това е.
Да ви кажа честно, първоначално леко се разочаровах. Аз очаквах някакъв необикновен съвет или магическо заклинание да чуя, а то толкова прости неща. Благодарих любезно на змията за мъдростта и я попитах как да се грижа за нея, за да ми служи.
– Научи се да плуваш.
– Че аз си мога.
– Можеш, друг път. Плуваш само на кратки разстояния, в кристално прозрачни води и ако можеш да стъпиш на дъното. Я се гмурни в дълбокото неизвестно, да те видя.
И тук змията скочи във водата, перна лодката с опашката си и я обърна.
О, ужас! Нагълтах се с вода, после загребах много бързо само и само да не се докосна до нищо, което можеше да има под водата. И естествено гребях срещу течението. Изморих се за нула време, не можех да дишам, усещах, че потъвам. Край! – помислих си. И... се предадох. В момента, в който спрях да се боря с потока на движение и се оставих на чудовищата или каквото там може да има на дъното, изплувах на повърхността и реката нежно ме понесе надолу. Нищо не ме изяде. И не потънах. Започнах да дишам по-спокойно, даже отворих очи и погледнах в дълбокото синьо над мен.
Май ще трябва да се връщам вече, ми подсказа сърцебиенето на шаманския барабан, който беше променил своя ритъм.
– Оооо, още не си готова!
Орелът, който бях срещнала на онази скала, се стрелна от висините, сграбчи ме със здравите си нокти и ме понесе нагоре. Кацнахме отново там, той застана до мен и ме прегърна покровителствено с едното си крило.
– Виж сега, малката. Искаш да казваш „Не“? Да защитаваш личните си граници? Ами първо трябва да ги видиш.
И той посочи разгърналата се пред очите ни шир ниско долу.
– Гледай голямата картина, тя е важна. Или както вие, хората, казвате, бъди над нещата. Не хаби енергията си за малките битки. Това са триковете на Егото, което си умира да се тръшка и налага за всичко. Събирай сили за големите „Не“-та, тези, които ще отворят път за това, което душата ти наистина жадува. Ииии... не забравяй редовно да си разтягаш крилата.
Орелът разгъна своите за демонстрация, след което ги размаха и отлетя. Посъбрах си разпилялото се на малки светлинки астрално тяло и се приготвих да се завръщам, когато внезапен порив ме разпръсна като семенца на глухарче. Хукнах да се събирам, но нов порив отново ми скрои същия номер. Сякаш някой не ме пускаше. Обърнах се назад и – какво да видя? Пандата, която бях подминала в началото на пътуването си, се заливаше от смях и разпиляваше с дъха си астралното ми тяло.
– Мислиш, че ще си тръгнеш без мене?
– Ами...
– Сядай тук сега да си поиграем. – Не исках да обидя пандата, но не виждах какво общо имат игрите в случая. – Виж сега, много хора си мислят, че за да кажат „Не“, трябва да сложат ръце на кръста и да тропнат с крак.
Започнах да се смея, защото аз точно така правех от малка и тя ме имитираше перфектно.
– Добре, а ти какво предлагаш?
– Ами първо, приемай го този живот повече като игра. Така по-малко ще ти се налага да се бориш. Не ви разбирам вас, хората. Идвате на тоя свят и още непрегърнали живота, почвате да се борите с него. И за някакво геройство го смятате даже. Ма тоя живот е за живеене, бе, бейби. И второ, хуморът може да бъде невероятно оръжие. Да не говорим, че си е чист антидепресант. Нека ти покажа нещо. Стани, застани срещу мен и се усмихни широко. – Направих го, а тя като огледало ми се усмихна обратно. – Хайде сега си помисли нещо ядосано!
Понечих, но усмивката ми просто пречеше на каквато и да е ядна мисъл.
– Така, мила моя, дори няма да ти се налага да казваш „Не“, защото другите просто ще ти кажат „Да, добре“. Чат ли си?
– Да, добре! – разсмяхме се, пандата ме хвана за ръка и ме поведе нанякъде.
– Между другото, аз често огладнявам – каза тя, – а мен можеш да ме храниш със забавления и гушкане.
Стигнахме до един водопад и докато кажа „Ах! Колко е красиво“, пандата ме беше гушнала и заедно се изпързаляхме по тази кристална водна пързалка. Цопнах с плясък във вира, насладих се на свежата ласка на водата и изплувах... на плажа, от който започна моето пътуване. Поех дълбоко въздух и отворих очи. Над мен пълната луна се усмихваше, сякаш за да ми каже „Видя ли сега?“.
Змия. Орел. Панда. Дипломация. Визия. Игра. Излиза, че това са стълбовете на моето „Не“. Но има и още нещо...
Закотвя-НEто
Докато описвах шаманските си открития, си припомних и една техника, наречена „Котва“, на която Деви ме беше научила. Това е кратка медитативна техника, която често ми върши работа преди преговори, презентации и ситуации, в които трябва да отстоявам своите граници или да убеждавам хората в нещо. Тя помага да се свържеш с центъра на твоята сила и от там излъчваш енергия, която усилва стабилността на твоята позиция и те прави по-силен при нужда от отпор. С две думи: пускаш котва. С малко повече: представяш си как от главата, там, където умът не спира да цъка и да те разсейва, пускаш тежка котва надолу в тялото си, до корема, където е центърът на силата и волята. Оставаш там с котвата, центрираш се и се фокусираш върху „битката“, която ти предстои. А после изплуваш, оставяйки котвата да си върши работата. Е, аз малко си поукрасих медитирането, защото си представям, че котвата съм самата аз, в кръстосан седеж, спускайки се с тежка метална верига. Тупвам тежко, като на морско дъно, и не помръдвам от там. Понякога и за секунди мога да се спусна, ако ми се наложи да реагирам бързо. [[more]] А сега си имам и компания. Обикновено взимам със себе и някое от моите верни тотемни животни в зависимост от ситуацията. С пандата е малко сложно, защото тя решава, че котвата е люлка и настава някакъв лунапарк.
И сега сигурно ще питате „Работи ли всичко това?“.
Ами не е като приложение, което можеш да си инсталираш и то безотказно да върши работата вместо вас. Често ми се случва да реагирам автоматчино и да си пусна старите рогати програми, да се хлъзна по остарелите неработещи навици. Но когато си припомниш за какво и по-точно за кого го правиш и знаеш, че това си самият ТИ, започваш все по-често ДА! казваш „Не“.
Автор: Мария Бикова
