Лежа на една веранда. Не моята, а чужда, намерила и приютила ме. Слънцето се кани да си ляга. Вятърът подхвърля нехайно листа. Една череша тежко поляга към покрива. Мирише на кафе. Химикалката ми снове по листа на тефтера с грациозна решителност. И точно тогава един врабец паркира на края на скования нар, върху който доволно си мъркам. Гледа ме с въпросително недоверие. Върти глава.
Моментът е пълен, съвършен, приказно опакован в гледки, ухания и пространства.
И какво правя аз в този момент? Дали дишам? Дали се наслаждавам? Дали присъствам с душа и сърце? Дали затаявам мислите си, за да почувствам това съвършенство около и в мен? Не!
Рязко посягам към телефона си, за да заснема мига. След това да го постна във фейсбук. И да споделя със света колко съвършен е той.
Врабецът избяга. А кафето ми се разля по страниците на тефтера. Докато бездиханно бършех и псувах, нямаше как да не се запитам ЗАЩО? Защо, по дяволите, изхвърчам от красотата на мига и бързам да го превърна в спомен, в нещо, годно да “шерване”, в нещо, което да ме дефинира мен, да ме покаже, да ме съобщи на другите?[[more]]Като дете баща ми ме научи да снимам със сърце. Да виждам красотата и да я запечатвам в себе си. Най-красивите картини в паметта ми са от тези снимки – най-живи, най-плътни. Забравих ли как да правя това? Преди дни със сина ми бяхме на един връх. И докато аз се наслаждавах на гледката, той се беше докопал до телефона ми и като японски турист снимаше във всички посоки и от всякакви ъгли. Изнервено му повтарях да гледа с очите си, а не през екрана на телефона. След това засрамено установих, че преди него аз бях нащракала собственоръчно двайсетина снимки.
Всички се превърнахме във фотографи. Хиляди снимки ни съпровождат при всяко наше преживяване. Аз ги правя, за да запаметя мига. За да имам увереност след време, че съм била там. Снимам, за да съм сигурна, че ме има. Но улисана в дисплея, забравям да усещам, да изпитвам света, да го вдишвам и вкусвам. Снимката ми няма мирис, няма вкус, няма допир, има само образ. А преживяването е толкова повече от това.
А след като заснема мига, бързам да го споделя. Каква снимка ще е, ако не я постна на стената си, ако не я видят другите? Другите?! Сякаш преживяваме изцяло само ако споделим с колкото се може повече други. “Лайковете” на снимката какво ми дават? Увереност, че съм преживяла нещо добро? Утвърждение, че мигът ми има стойност и за другите? Защото аз не съм уверена в стойността му? И лайковете ми казват: „Да, имаш право, че е бил красив миг.“ Само че той вече си е отишъл. А аз си оставам с лайковете на снимката и с незаснетия образ на отлетелия врабец, който ако бях постояла в тишина, може би имаше какво да ми разкаже.
И снимането е само аналогия. Аналогия на толкова пропуснати мигове, които съм пропъдила с мисли за после, с оценки и сравнения и с постоянната нужда някой отвън да признае, че мигът е красив и че аз съществувам.
Врабецо, следващия път ще остана с теб и ще те чуя какво имаш да ми разкажеш! И ще те снимам със сърце!
Повече от автора – на maikamuipat.blogspot.com.
