Много отдавна, когато бях на 12-13 години,учителката ми по балет /на около 40-45 години/ ми каза ,че една жена започва да остарява, когато й трябва все повече време за да се подготви за излизане. Това ми се стори едно безкрайно далечно бъдеще. Не обърнах внимание.
Тези дни обаче, докато се гримирах в сутрешното бързане за работа и в неизменното за мен: „Къде ми е това?!”, се сетих за изречените преди години думи. Малко се стреснах. Замислих се поглеждайки многобройните шишенца за разкрасяване. Всички те „опъват” бръчки, заличават умора,изравняват тена и т.н. Tе са моето оръжие срещу неумолимото време. Безсмислени бойци в една предрешена битка между жените и отлагането на старостта. Жертви на рекламите ли сме или на собствените си страхове, че младостта има край? Дали се страхуваме, че времето няма да ни стигне? За какво не ни стига? Разгледах мои снимки отпреди 10-15 години. Къде е разликата? Цвета на косите е друг, по-лесно се поддържа по-светла коса. Очите са по-уморени, гледат различно. Многото преодоляни и непреодоляни препятствия са си казали думата. Няма някакви „страшни” бръчки. Аз съм си. Лицето си е мое, почти същото. Не искам да се връщам назад! Сега се харесвам много повече. Знам кой е моят стил, моят любим цвят и как точно да нанеса нужната боичка на клепача, за да заблестят повече очите ми. Сега много повече уважавам тялото си. Внимавам с какво го храня. То не ме предаде през времената когато го тормозех с ненужни диети и ограничения. Времето, когато исках да бъда някоя друга. Да приличам на чуждо лице, защото някак си бях решила, че ще бъда по-успешна ако съм с 5 кг. по-слаба или пък по-висока. Сега ми е смешно. Всеки е сам себе си и никой друг! Нали сме уникални!? Всеки със собствен блясък и неповторим цвят! Именно времето ни дава мъдроста да се научим да се приемаме такива каквито сме. Ако сме използвали годините за изграждане на собственото ни „Аз”, няма да се страхуваме от времето и неговите отпечатъци върху лицата ни. Всяка от нас има право на избор как да изглежда по-добре. Арсеналът от козметика е необятен! Но дали ще ви хареса едно по момически гладко лице, но без дух? Без дребните бръчици от смях и възторг. Лице без история.
Замислих се, че „рисувайки” сутрин лицата си, ние си слагаме една от маските за деня.
Не ме разбирайте погрешно! Не съм против грима, модата и прическите. Аз съм против крайностите. Против „Не мога да изляза без грим!”Дали гримът е част от нашата броня срещу другите? Преградата между моето и твоето истинско „Аз”? Какво ли ще стане, ако всички един ден си свалим броните? Безпомощни ли ще сме пред „другия”? А той пред нас? Ще ни хареса ли истинското ни лице и дали го помним?
От друга страна ние сме жени и ни отива да сме шарени. Да сме кокетки и да залитаме по модата. Къде е границата и кой я определя?
Ето такива мисли ме нападнаха една сутрин докато приготвях дневното си оперение.
Автор: Десислава Георгиева
