Остаряването не предизвиква никаква паника у мен – може би защото младостта ми не беше безкраен празник. Прекарах години, държейки чантите на приятелките си пред пробните из цяла София. Функцията на душеприказчик никак не ми липсва и съм повече от щастлива, че това приключи.
Влюбвах се в неподходящи мъже, за които въобще не искам да си спомням, въртях на пръста си едни и същи драми. Сега, когато чуя някоя девойка, която се тресе от въпроса Той защо не ѝ се обажда, за нищо на света не искам да съм на нейно място! Нямах пари, работила съм какво ли не, а образованието ми ми отвори хоризонти колкото люк на подводница. От 20-те ми години ми липсва може би кожата на лицето ми – каквото и да си говорим, няма продукт, който да върне този тонус.
Днес съм доволна от това, което съм преживяла и научила, и постоянно мисля как да го впрегна в още и още нови неща за правене, преживяване, обогатяване. Вече никой не ме изпитва, аз сама искам да научавам и сама си поставям оценките.
Осъзнавам, че времето върви напред, и може би затова нямам желание да го губя с неща, които не определям като мои. Мога да си позволя този лукс, защото усещам, че мога и сама. [[more]] Не ми е важно нечие одобрение, прекрасно виждам жената в огледалото и нямам нужда от доброжелателни критики например. Боже! Аз самата мога да изнасям лекции по критика в Сорбоната. Това обаче вече не ме интересува. Интересува ме да разменяме мисли за това, какво сме прочели, видели, слушали – интересуват ме мнения за света, а не оплаквания от живота.
Днес се чувствам свободна и сигурно затова не се страхувам от остаряването. Празнувам свободата и остаряването си с портретите на Кейт Бланшет за списание Porter (2014 г.). Дело са на фотографа Раян Макгинли и изразяват по-добре от всичките ми думи начина, по който се чувствам на 42.
