Когато на 90 години дядо ми получи лек мозъчен удар, беше много отчаян. Беше си въобразил, че вече не може да прелиства вестника, който си купуваше всяка неделя, за да чете цяла седмица, подчертавайки старателно и водейки си бележки. Това го отчайваше дотолкова, че смяташе, че е логично сега, след като е получил удар (от който дори не беше парализиран), да се хвърли през прозореца. Представяше си един много драматичен и публичен завършек. Когато си говорихме защо иска да умре, ми каза: „Не искам да живея в свят, в който не мога да дам нищо на хората”. Дядо не си представяше живота, без да може да чете и пише, без да комуникира с хората идеите си. Малко тренировки, няколко от портокалите от „три лева” и морална подкрепа и дядо разбра, че всъщност може да стане, да седне зад бюрото си, да си сложи очилата и да прелиства и чете вестника си както преди. А след това се върна и желанието за живот и за един шоколадов бонбон на ден. [[quote:0]] През миналата седмица изживях много емоции, бяха разклатени основни мои ценности, за които цял живот съм възпитавана, че са светли, прогресивни и винаги ще надделяват над силите на мрака и регреса. Имам чувството, че тънката атмосфера на здравия разум е изтъняла дотолкова, че се е отворила огромна дупка, а никой не иска да направи нищо по въпроса, защото не вярва, че съществува. В същото време едно голо и категорично „вярвам” е силата, която довежда на власт безскрупулните хора с лесните обещания и никаквите решения. Тези, които винаги са носили и винаги ще носят само беди. Тези, които искат да живеят в свят, в който да могат да дават само на себе си.
За пръв път разбрах, че живея в балон, заобиколена от широко скроени, глобализирани и еднакво мислещи люде. Заболя ме, когато си дадох сметка, че сме една шепа хора. Приех резултатите и от българските, и от американските избори (не може да се каже, че не бях „предупредена” след Brexit, просто не предполагах мащабите) като удар в стомаха, а времето се върна с десетилетия назад. Мислех, че сме научили някакви уроци от миналото, че знаем поне къде искаме да отидем, че сме отхвърлили омразата и еволюирали някак си като вид.
Тук някъде се сетих за любимия си дядо... какво ли би казал днес – вероятно, че светът отива по дяволите. Купих си от любимите му портокали, разделих шоколадовите бонбони за седмицата и прочетох поемата на Desiderata на Макс Ерман от 1927 г. После – и едно интервю на Барбара Боксер. Осъзнах, че не се е случило нищо, което да не се е случвало и преди; че това, което става сега, е напълно нормално – животът в крайна сметка е борба на представите на хората за добро и зло. [[more]] Оказа се, че всъщност не съм ранена чак толкова фатално, колкото мислех; че слънцето ще изгрее и утре; че предпочитам да не се отчайвам, да не спирам да се вълнувам и да вярвам в свят, в който хората ще дават един на друг – достойнство, възможности, уважение, и ще съзряват над омразата и популизма.
В крайна сметка реших да следвам това, което смятам за правилно – да продължа да търся вдъхновяващите ме личности, да се опитам да правя полезни неща за семейството си, да си върша работата скромно, да гледам „Западен свят”, да се разхождам в парка... Да се опитам да разбера другите гледни точки и да обяснявам своята тихо. В крайна сметка, щом дядо ми е преживял войната, а родителите ми – комунизма, и аз мога да преживея поредната национална и глобална политическа криза. Всичко е наред.
