Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

Първото ми писмо дo теб

Първото ми писмо дo теб

Снимка: Negative Space

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Текстът е част от рубриката "От вас, читателите". Автор: Станислава Гикова, 17 г.

 

Здравей,

Знаеш ли, че невидимостта е навсякъде? Хората се съсредоточават върху материалните вещи, върху живите същества, но има неща, които не виждаме. Например вятъра, звуковите вълни, емоциите. Тук попада и това, което просто не забелязваме.

Снощи отидох на театър, както винаги сама, за да мога да преживея всичко по-дълбоко. Постановката не ме възхити, но имаше своите добри моменти. Разхождайки се из парка вечерта, се замислих как ние, младите, започваме да ходим редовно на театър, когато времето се стопли. Ходейки често, накрая ни се иска да сме направили това още в началото на есента и все си казваме, че следващия път ще бъде различно, но не е. Да не би да чакаме някой да стопли душите ни, те да изравнят температурата си с времето навън и чак тогава да се отправят на разходка из театрите в града?...

Уморих се от хора, които идват в живота ми, за да го критикуват.

Възрастните непрестанно ни натякват, че нашето поколение няма цел в живота си, че сме изгубени, че не правим нищо, за да се реализираме, че сме грешка. Те не виждат обаче, че ние сме просто различни – мечтаем, влюбваме се, забавляваме се, плачем, смеем се, живеем. Уморих се от хора, които идват в живота ми, за да го критикуват. Коментират повърхностния слой и дори не надникват вътре. Имам нужда от човек с очи, които не само могат да гледат, но и да виждат, с уши, които не само да чуват, но и да слушат, със сърце, което не само страда, но и обича, с душа млада и едновременно с това стара.

Всички ние търсим хора, които да ни вдъхновяват. Хора с топли сърца, които да ни приютят в студените дни. Хора, които могат да мечтаят и да ни показват своите светове. Хора, които умеят да виждат и чуждата гледна точка, защото знаят, че невинаги са прави. Хора, които могат да казват "извинявай, сгреших". Хора, които умеят да благодарят и да прощават. Хора, които разбират живота, доколкото може да бъде разбран той.

Имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи, но не сме. Защо?

Имам нужда от съвет. Наясно съм с това, че съществуват различни личности. Такива, които са идеалистични – вярват в чудеса, живеят в свои собствени светове и смятат, че всичко може да бъде оцветено. Такива, които са нихилистични – не намират смисъл в нищо и никого. Такива, които се придържат към фактите – при тях хипотетични въпроси няма. Кажи ми дали тези хора трябва да бъдат разделени, или подкрепяме твърдението, че противоположностите се привличат?

Имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи, но не сме. Защо? Всички винаги казват, че човек трябва да остави нещо след себе си, като книга, мелодия, градинa, къща, за да може един ден да бъде видян в тях. Не съм съгласна. Аз ще оставя чувства и истории, защото не искам да бъда просто видяна. Искам да бъда почувствана, преживяна и запомнена. Всички ние искаме да постигнем някои неща в живота си и когато това стане, се отправяме към нови. Хубавото е, че никога не се обезсърчаваме – опитваме отново и отново, не ни омръзва, защото когато копнеем за нещо, времето не е от значение.

Млади сме. Желаем да се влюбим, да намерим нещото, което ни приляга, да обиколим света, да правим грешки, от които да се учим, да създаваме приятелства, да научаваме интересни неща и да израстваме.

Прекрасното на всичко това е, че е невидимо. Невидимостта е навсякъде и се оказа, че границата между видимо и невидимо не е голяма. Трансформирането от едно състояние в друго е напълно възможно. Сега знам, че видимото може да изчезне, а невидимото може да стане видимо. Прекрачването на границата между видимо и невидимо е по-лесна, отколкото мислите. Това, което хората виждат, което наистина виждат – видимо или невидимо, идва от сърцата им. Ставаме видими, когато разкрием пред света кои сме в действителност.

 

Искрено твое,
Едно малко и търсещо дете