Любов и други бедствия

По пътя през къмпинга, парите и свободата

Гора. Сянка. В далечината проблясва парченце море. Пропяват вълните. Оглеждам се и се усмихвам на разхвърляните наоколо като шарени мъниста палатки. Отпивам мента с тоник и лед.

По пътя през къмпинга, парите и свободата

Гора. Сянка. В далечината проблясва парченце море. Припяват вълните. Оглеждам се и се усмихвам на разхвърляните наоколо като шарени мъниста палатки. Отпивам мента с тоник и лед. По тревата около мен са заспали деца, безразборно оплели крачета. Едно тримесечно бебе гука на листата от люлката си, закачена на дървото. Някой нехайно подрънква на китара. На газовия котлон се вари кафе.

Оживявам. Сякаш едно диво дете вътре в мен се пробужда. Оглежда се и започва да си спомня един живот отпреди. Усещам солта по кожата си и я облизвам. Имам вкус на море. По краката ми има пясък. Дивото дете поисква да легне на земята и го следвам. Дишам ведно със земята, заровила пръсти в нея. Жива съм. Тук съм. Щастие. 

Някои казват, че къмпингуването е любов за цял живот. И макар аз с нежност да си спомням едно лято преди 20 години на Арапя, честно казано не вярвах сега подобно преживяване да ме грабне особено. А се оказах запленена. И по един неочакван и лесен начин тази една седмица в Крапец на къмпинг, докато лежах на хамака на бара и пиех бира, успя да разплете един доста заплетен възел вътре в мен – възелът на парите. [[quote:0]] Живях целия си съзнателен живот досега, изхождайки от мисълта, че парите са средство за постигане на свобода. Вярвах, че, да имаш достатъчно пари, означава да можеш да влезеш в магазина и да пазаруваш това, което ти харесва, без значение колко струва, да можеш да отидеш на почивка на красиво място, в хубав хотел, да си позволяваш да се храниш на ресторант, защо не и всеки ден, да си купуваш дрехите, които харесваш, дори когато цената им е нереална и да приемаш това като начин да поглезиш себе си. Наистина мислех, че парите са свобода.

Също така виждах в парите сигурност, опора, убежище, което може да те спаси от някоя ненадейна беда, болест, бедствие. Или ако не може да те спаси, поне може да ти помогне.

Парите за мен бяха и средство за независимост. Не зависех от никого, не се налагаше да искам помощ, да моля за нещо, защото каквото ми трябваше – купувах си го.

Парите за мен бяха и сякаш оценка за стойността ми, тази моята стойност, човешката. Сякаш колкото повече пари получавах, толкова повече струвах за себе си. [[quote:1]] И всъщност, по стечение на обстоятелствата или по благоразположението на звездите, парите винаги сравнително лесно са идвали в моя живот. И точно заради това неусетно изградих един затвор, в който доброволно се напъхах. И не само това, ами и с неистов ентусиазъм продължавах да създавам нови и нови тухли, за да му вдигам стените. Кой затвор ли? Затворът на финансовото благополучие. Малко по малко започнах да предпочитам все по-скъпи и скъпи хотели, почивки all inclusive, маркови дрехи, нехаех за цени, отказвах да си взимам карти за отстъпка в магазина… Следвайки модела на мислене, на който робувах, повечето пари трябваше да ме накарат да се чувствам все по-свободна, по-сигурна, по-независима и повече себе си. Но се случи точно обратното.

Парите ми отнеха свободата, защото, за да ги имам, продадох именно свободното си време. А без свободно време нямаше кога да мечтая. Зарязах мечтите си, предадох идеите си, защото мислех, че няма кой да ги купи. Други неща се търсеха, мислех. Така че по-свободна определено не станах. [[quote:2]] По-сигурна? Вярно, когато се разболеех, тичах веднага към най-луксозната болница, плащах си за прегледи при най-добрите лекари, купувах най-скъпите лекарства. Но всъщност се чувствах все по-несигурна, защото подсъзнателно знаех, че не лекарства ми трябват. Имах нужда от нов тип грижа за себе си, а за нея не трябваха пари. Трябваше осъзнатост и лично време, а тях нали ги бях продала… Така че и по-сигурна определено не бях.

И независима не станах, изкарвайки все повече пари. Напротив – зависимостта ми от другите, от притежанието, от самите пари ставаше все по-силна и натрапчива. Защото с нея заглушавах празнотата в мен. И така тухла след тухла затворът ми ставаше все по-висок, а дивото дете в мен агонизираше. [[more]] Не че докато лежах в палатката, изведнъж ме удари гръм и от утре отивам да живея в гората и да ям коренчета. Не че, сакън, повече никога няма да отида на хотел, да си купя скъпи обувки или да ям в готин ресторант. Ще го правя, разбира се, само че няма да очаквам това да ме прави свободна. Няма да имам нужда от парите, за да съм щастлива със себе си. Защото осъзнах, че именно там, където парите не са фактор, се е скрила простотата. Там е безвремието, в което имаш пространство да чуеш дъха си. Там е пространството за душата, в което забравяш за обществените рамки и просто си. И точно там е свободата.

Или едно обобщение от 4-годишния ми син в отговор на въпроса къде му харесва повече – на хотел или на палатка.

"И на двете места ми харесва. По ми е добре да заспивам в хотел, но ми е много по-хубаво да се събуждам в палатката. Защото трябва само да отворя ципа и съм навън. Всъщност няма значение къде съм, стига да мога да си играя, когато и където си искам."

Урок по свобода за възрастни… :)

Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка навътре към себе си. Пътеката е доста непроходима на места - обрасла в храсталаци от обществени норми и чужди очаквания, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, пълни със страхове и неизказани думи. Понякога й се струва, че е намерила вярната пътека и крачи уверено, след това се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е трудно и болезнено, тя знае, че това е нейният личен път към собственото й осъзнаване. Държи душата си отворена, за да вижда красивите гледки, да  се наслаждава на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята любов, няколко хапки оптимизъм и глътка вдъхновение.

Деница е и майка. И именно синът й е причината тя да тръгне на пътешествие из дебрите на душата си. Защото вярва, че, за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на каузата за родителските кооперативи и демократичното образование.

Деница още е автор на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.