В Нощта на музеите в София ми дадоха една празна пощенска картичка. Беше в института „Сервантес“, където имаше изложба пощенски картички на семействата Гарсия Лорка и Лос дел Риос и на всеки посетител се полагаше по една празна ретро картичка и малка книжка с обяснения по темата на изложбата.
В началото на миналия век, когато във вестниците нямало снимки, а телевизията не е съществувала, картичките били толкова популярни, че хората пишели по няколко на ден, нещо като сегашните смс-и. Изображението и текстът били еднакво важни, така че човекът отсреща получавал двойно информация и удоволствие.
Аз още не съм написала нищо върху моята картичка. Оказа се, че не мога да измисля нищо така – без редакция, без изтриване, кратко, окончателно и вярно! Свикнала съм да пиша дребни новини, клюки и ежедневни глупотевини на приятелите си по мейла, а се смущавам да напиша нещо наистина хубаво и умно. Струва ми се, че ще е клише. И така, върху картичката – двойно клише, че и сантиментално отгоре на всичкото! Само си мисля със завист какво ли е чувството, да напишеш на картичка нещо съкровено, да я изпратиш и после да чакаш дни наред. Колко вълнение и трепет, догадки и мечти са събрани в тези дни. Ще се пробвам да го преживея и написано от мен, с писалка, на картичката. Да бъда търпелива и старомодно романтична, да пътувам мислено с думите и да им дам образ. Купете си картичка, момичета!
