Отскоро с приятелката ми решихме да правим икономии. Така де, един ден тя ми каза "Ако не ходиш всеки ден с колата на работа, може да поспестим някой лев... например за годежен пръстен!". Послушах я, защото както винаги беше права. Нищо не ми пречеше да ходя с метрото на работа. После да се прекача на трамвая и накрая за две спирки с единайската. Не бих казал, че точно за пръстен имах намерение да спестявам, толкова други работи ми бяха на главата. Въпреки че не биваше да омаловажавам и тая необходимост. Не можех до безкрайност да се правя на разсеян и да пропускам покрай ушите си всички явни и неявни намеци за сватба. То неявни нямаше де. Примерно: праща ми линк как някъв пич предлага на приятелката си в един мол. Песни, танци, веселби, хората, с едната ръка снимат с телефона, с другата бършат сълзите си... много трогателно. Накрая завършваше с намигване и многоточие... Демек, сещай се! Друг път пък се гушваше в мен и казваше: "Колко хубаво би било да си по-романтичен..." и поглеждаше многозначително маникюра си и празния безименен пръст. После мило се усмихваше. Ставаше ми кофти, че не мога да отговоря на очакванията й. После се замислях за тази празнина, която се открояваше между четвъртия и шестия горен ляв зъб, и която тя упорито отказваше да запълни. Било я страх от зъболекари, пък и не се виждало много. [[quote:0]] Та така де, пътувах си аз в метрото. Носех си и книга, но я четях само в трамвая. Щото за две спирки с рейса и три в метрото не си струваше да я вадя. Книга ли?! - ще си кажете вие - с това малко чело хич не ми приличате на ителектуалец! Напротив! - ще ви отговоря аз. Челото може да ми е малко, но вижте как ми е издадена отзад главата! Това е то хранилище на световна класика, наред с популярни и не толкова популярни модерни автори.
И така. Возя се в автобуса, не чета, щот не си струва да вадя книгата от найлоновата торбичка (вътре също така има мръсна кутия от обяда ми и пакетче дъвки) и съм се заслушал в звуците, които възпроизвеждат другите пътници. Личи си, че е зима и вирусите върлуват. Чуват се покашляния, подсмърчания, прочистване на гърлото. В един момент дори почуствах някакъв ритъм - къх-къх, подсмрък-подсмрък, къх-къх, мляс-мляс. Сякаш хората участваха несъзнателно в някакъв безмълвен театър на звукоподражателни.
Всичко хубаво, но има и още по-хубаво. Днес е 14 февруари. Денят на влюбените. Градът беше пълен с щастливи, сгушени в половинките си девойки, и младежи, стискащи засрамено плюшено сърце или пък балон. Самият аз също свенливо притисках, редом с найлоновата си торбичка (тая с кутията от обяд и книгата) и едно малко подаръчно пликче. Е, имаше и такива, на които очевидно не им пукаше за празника. Например на господина, който нежно бе притиснал долната част на огромната си раница директно в бъбреците ми и ме караше да избирам дали да се подложа на болки, вероятно предизвикващи трайно бъбречно увреждане или по-добре да се задуша в палтото на пътника пред мен. Палто, попило във власинките си древни аромати на десетки порции шкембе чорба, свинско със зеле и какви ли още не кулинарни изкушения.
Освен че ме караше да си задавам въпроси от екзистенциален характер, Раницата обсъждаше по телефона и важни въпроси, свързани с ценовите характеристики на определени хранителни стоки. "Да, казваше той, трябва непременно да отидеш едисикъде, там има промоция на едисикакво, аз самия си взех нялколко бройки и ги замразих в камерата. И незнамсикое и то е в акция, нареждаше Раницата, все едно обявяваше нивото на река Дунав в сантиметри. За десет, вместо за девет лева килото." [[quote:1]] Десет, вместо девет ли?! Ай стига де! Явно липсата на кислород и натиска в бъбреците си казваше думата и слуха ми изневеряваше.
Когато най-накрая слязох от метрото, почувствах огромно облекчение. Дробовете ми се напълниха с автомобилни изпарения и други гадории, а аз бях щастлив, че бъбречната недостатъчност за сега се отлагаше. След секунда обаче нещо отново ме стегна за гърлото. Гледката на един унил продавач, вързал за допотопна масичка дузина балони-сърца, ми напомни за поредното изпитание, на което щях да бъда подложен. Нищо не ми спестяваше тая съдба! Пожелах си, както много пъти на този ден, както и на 8 март, Коледа и Нова година, просто да изпадна в еднодневна кома. Не мога, не мога да ги издържам тези празници. Чувствах огромна непоносимост към цялата тая лигавщина и дори ми се струваше възможно някой ден да не издържа физически. В гърлото ми имаше огромна буца, а в гърдите ми стадо носорози играеха ръгби. [[more]] Не, не! Не можех да си позволя подобни мисли. Опитах се да се стегна, стиснах още по-здраво подаръчното пликче ( и найлоновото) и се качих в асансьора на трийсегодишния ни блок. Осени ме последна надежда, че асансьора може да заседне, но и това не се случи. Ретроградният Меркурий (или каквото там закриляше емоционалните изтърсаци) явно не беше с мен.
Отворих безшумно вратата на апартамента. Тя беше там. Седнала на дивана пред увеличителното огледало и чоплеше лицето си на фона на тиха, романтична музика. Докато се чудех дали да избягам, тя ме усети, вдигна глава и ме дари с прекрасната си, продупчена усмивка. Не ми беше останал друг вариант. Като че ли бях актьор, излязъл на сцената и светлините на прожекторите бяха насочени към мен. Паднах на едно коляно, извадих малката кутийка от измачканото пликче и промълвих:
- Обичам те безкрайно! Ще се омъжиш ли за мен?
Автор: Полина Цветкова, на 35 г., бакалавър по философия, магистър по МИО, майка на две принцеси, почитател на хубавите книги и хубавото вино.
