Ноемврийската вечер неумолимо се промъква в стаята. Сивото и черното триумфират. Звездите зъзнат. Луната следи света със студено око.
На края на леглото е седнала жена. Угаснал поглед, превита напред фигура. Устата- тъжна скоба. Плътно по мъжки тяло, но с по женски крехка наивност. Това е майка ми. Моята майка.Гледам я и си мисля защо никога не успяхме да се срещнем в уж общия ни път. Тъгата е оставила отпечатък по цялото й тяло. Много пъти се опитвах да погледна в очите й, да я усетя...да я видя. Какво ли се крие в тези огромни, черни като зинала паст очи? Виждам страх, много страх! Замръзнала още преди много години. Няма молба за любов и прошка. Глад за обич. И понеже я няма, храната се превръща за майка ми в нейн единствен любим.
В мен блесва спомен за една стара, черно-бяла снимка. На нея невероятно грациозна жена, фина като цветен филиз, с разкошна черна до кръста коса. Щастлива, белозъба усмивка. Гушнала в ръцете си мен, 2-3 месечно бебе.
Не мога да повярвам, че жената пред мен и тази от снимката са една и съща!
Дали несбъднатите мечти за щастлив брак или угасналата женственост, натрупаха многото килограми върху тебе мамо? Храната се е превърнала в твой ад и рай. Твой защитник и враг. Твоята броня срещу болката и света.
Не съм те чувала да се смееш от сърце толкова много години! Къде затвори смеха си, мамо? Дали си го загубила когато си разбрала, че никога няма да бъдеш единствената жена в сърцето на баща ми? Или погреба радостта след първата му плесница под табелата „Образцов дом”? Помниш ли, имахме такава табела в старата къща?
Спомням си синините по лицето ти и нелепите лъжи за пред другите.
Там някъде се е случило пропадането в бездънната за теб заешка дупка.
Лудата ми любов към баща ми, ти разчиташе като предателство. А аз исках теб! Да ме научиш да бъда жена, да ме гушкаш и утешаваш. Тебе те нямаше и аз взимах, каквото ми се предлагаше - изопачен женски модел, през очите на баща ми. Мамо, жадувах да ми кажеш нещо, да ми изкрещищ, да ми изсъскаш! От теб на вълни се носеше студ, арктически студ и болка. Нищо не разбирах, мамо! Нищичко!
Сега вече от позицията на пораснала жена разбрах. Засрамих се от себе си! Засрамих се от безпомощната си слепота, да прозра очевидното. Как да дадеш мамо, като не знаеш какво е да даваш? Знам достатъчно за твоето детство. За строгия, властен баща, липсващата майка и деспотичната баба. Как ли си оцеляла майчице? Отговорът е един – както си могла. Крехкото, самотно и много срамежливо момиченце се превръща в прекрасна жена без душа. Защото когато много те боли, когато плачеш често в тъмното, в един момент приемаш болката за твой единствен, верен спътник. Заклеймяваш всички други емоции и се предаваш на тъмнината.
Ти си си забранила да бъдеш щастлива, мамо и цял живот се бориш да доказваш,че щастие не съществува! Отрече любовта, отрече прошката, отрече себе си... А мен къде ме остави?
Сега те откривам отново, мамо. Ти си в мен. Аз съм твоето малко момиченце. Прости ми! Прости ми укорите, лошотията и безумието да те отричам! Позволи ми да те намеря, мамо! В протвен случай ще се изгубим завинаги.
Автор: Десислава Георгиева
