ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Първи работен ден

Първи работен ден
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Преди години първият работен ден беше най-омразното ми време от седмицата. Сега, ако не най-любимото, може би е едно от приятните. Чувствам се стъпила на ръба на пропаст – мога да падна, но мога и да полетя - въпрос на планиране и… дълбоко дишане. Да, точно така – планиране и дълбоко дишане. Замисляли сте се защо понеделник сутрин например е истинският ад за хора като нас – които, вместо да посрещат изгрева с мисълта за това колко яйца ще намерят в полога, пресмятат колко мейли ще открият в пощенската си кутия? Защото бързаме. Аз например доскоро непрекъснато бързах – дори и когато никой не ме чака, дори и когато няма за къде и защо. По навик. Тогава една жена, съвсем не случайна, а такава, която аз нарочно исках да срещна и срещнах, ми каза – „Защо бързаш? Спри, почакай, погледай в една точка и помисли“. Впрочем това последното, не ми го каза, аз си го добавих.

И така - опитах. Вместо да тичам сутрин към офиса, задъхана и нетърпелива да срещна стреса, който така или иначе ме чака, аз започнах да спирам. Вървя, вървя и взема да спра. Когато е топло, дори сядам – на някоя пейка, на някоя изостанала като че ли от векове улична саксия, в която виреят само бурени. Сядам и чакам да ми мине бързането. Дишам – едно, две, едно, две. Може би това е вид медитация, аз не го наричам така, а и това няма никакво значение. Важното е сърцето да спре да препуска и да започна да дишам нормално.

Тогава следва втора фаза – мисленето. Мисля си за всички неприятни неща, които ме чакат и го подреждам като лъжици и вилици в чекмедже – разпределям ги според това, дали мога да ги направя по-приятни или не. Ако мога – решавам как да го направя. Ако не мога, си казвам – е, тогава какво да го мисля, като стане, ще видим. После започвам да се сещам за хубавите неща, които ме чакат. Ако нищо подобно не ме чака, го измислям  - малки неща, които ми носят радост, като например ходенето до книжарницата в обедната почивка да разглеждам книги, вместо да се натъпча с някоя мазна и не много вкусна храна… После просто се припичам на слънце. Накрая ставам и отивам в офиса – бавно.

Понякога дори нищо не мисля, а само дишам. Важното е да спреш, да си подредиш чекмеджето и да почнеш деня и седмицата спокойно. Тогава нищо не може да ти се опре, чувстваш се не жертва на ситуацията, а този, който контролира нещата или поне може да ги насочва.

И тогава това е твоето време.

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...