Сякаш е вечер - така изглежда от огнените отблясъци по пътеката на залязващото слънце. Лятна вечер. Прекрасното дърво с елегантно надвисналите клони е там. То има нежни зелени листа. Дългите клони сякаш са се навели, за да попитат нещо пътеката.
Пътеката върви напред. Има камъчета по нея. Всъщност изглежда, сякаш стои на едно място - пък като тръгнеш по нея, ще те отведе почти където си поискаш. Иска ти се да попиташ вятъра "Какво е напред? Какво се случва по пътеката, ей там след храста в далечината?". Но той сякаш е потънал някъде. Няма го. Явно е поел по своята пътека - напред. Въпреки че знам - ако кажа нещо на глас, той веднага ще се появи до мен. [[quote:0]] Това е пътеката, която води навътре. Отвън навътре. Навътре в гората, навътре в полето, навътре в душата, навътре в сърцето. Това е пътеката, която имаш чувството, че те докосва.
Аз правя една стъпка, после тя прави една стъпка. Затичах се.
***
Клоните се удряха в лицето ми или аз се удрях в техните лица?
Всичко може да се види отвън навътре и отвътре навън... Кое е отвътре на пътеката?
Много бързам - искам да достигна свободата, а вече се стъмва. Много скоро проблясъците слънце измежду дърветата ще угаснат. Гората става все по-плътна, препускам като в тунел от плачещи върби. Все по-тъмно и все пò и пò, и по-... изпълнено. [[quote:1]] Много странно. Натам ли е свободата - все по-навътре в тъмнината и в плетеницата от клони? Мислех си, свободата е простор, светлина... Но сърцето ми ме води все по-навътре и навътре.
Запознах ли ви със сърцето си? То е едно безбрежно голямо червено слънце, нещо като огнена сълза, откъснала се от въздишката на изгрева. Това е било началото на моето сърце.
Е, стигнах до нощта. Явно няма да мога да продължа напред. Поне не сега.
Виждам една река - така и така ме е страх в тъмното, ще отида при нея, да ме пази през нощта.
Нощта.
Нощ-та.
Тя, нощта.
Денят заспа.
***
Интересно нещо е нощта. Сякаш прекрасен феномен. Нощен феномен. Всичко спира - и не спира. Аз дишам, усещам дори още по-силно уханието, чувам поточето и реката-майка. Небето се движи - но сякаш всичко е спряло. Това е част от усещането отвън навътре. Всичко се движи, но аз го усещам като покой. Като мека спокойна бяла пухкава завивка, която бавно, бавно, много бавно ви покрива и вие потъвате приятно в нея. [[quote:2]] Бавно. Спокойно. Чувате дъха си. Усещате безвремието и всичките сетива се разлистват грациозно. Събуждат се...
Да, да - нощта събужда сетивата в забавеното вдишване на тишина, в издишването на мечти, в синия си покой.
Нощта е прекрасна. Прелестна. Великолепна.
Обляна в прелестни цветове, различни за всяко сърце. Изгря нощта.
***
Били ли сте река? Аз - не знам, но си спомням много неща.
Може би е от времето - по скоро нощите, които често прекарвах там и ме беше страх от тъмното, а тя ме пазеше през нощта... Но може да е друго... няма значение...
Чувствам се сякаш съм река. Знаете ли колко е интересен животът на реката... поне на тази. Реката е много нежна. Много, много нежна. Реката има душа. И всъщност е едновременно видима и невидима. Виждате я тук, но не виждате на колко много други места е. Тя е живот. Носи живот - ако е посято семето в сърцето ви, тя може да го полива... Във всеки човек има семена, но като че ли понякога втвърдяването на сърцето прави почвата за семената камениста - и цветето в нас не може да порасне. Не може да покълне. Поне веднъж така е станало с едно сърце, ми разказа реката. [[quote:3]] Момичето имало прекрасно сърце, засято с много прекрасни семена - и на цветя, и на тревички. Имало и семена на прекрасни дървета, които да красят с цветовете си градината на душата й. А и да ухаят още по-прекрасно и дори вкусно. О, колко хубаво било нарисувано да стане! Не веднага, но постепенно.
И реката се запътила към сърцето й, да полива семената. Но колкото повече приближавала, толкова повече камъни се изправяли на пътя й. Тя, реката, ги заобикаляла, проправяла си път, но ставало все по-трудно и по-трудно. Водата се разливала по пътя, а камъните се нареждали като стена. И някак си я отвличали в друга посока. Или отблъсквали.
Това я отклонявало, а тя не искала да остави сърцето неполято. Но момичето упорствало, то знаело, че е лошо и не заслужава да има хубава градина. Вярвало си, някак си вярвало, че ако има хубава градина, ще наранява, ще пречи. Нищо никому не казвало, но това се виждало. Реката упорствала, но губела сила. [[quote:4]] Един ден момичето я погледнало в очите и й казало: "Има толкова много други градини, които може и трябва да полееш. Моля те, бързай, отиди си, тръгни си оттук. Не идвай тук." И това било последният ден, в който реката видяла момичето. Както и последният ден, в който момичето видяло реката.
Много, много градини по-късно реката вече достигнала морето. Така се зарадвала. Обляло я невероятно чувство. Чувството да си у дома.
Не че не се била наслаждавала с цялото си сърце на целия път - от високите хълмове в планината до низината и морето. Не, прекрасно било и носела толкова много красиви спомени. Цялата била изпълнена с картини. Но срещата с морето била толкова вълнуваща.
Спокойствието да си у дома! Пътят свършва, но движението и енергията не спират. Само се трансформират. Ден и нощ се наслаждавала на мира и на синьото небе. Един ден я обзела невероятна мъка и тъга по момичето с камъните. Реката се разплакала. Плакала дълго и неутешимо. Цялата се превърнала в сълзи. Оттогава и се знае за Реката на сълзите. Морето често говори за нея. Защото сълзите били толкова неутешими, че се изпарили и се сляли ведно с облаците.
Тя помолила облаците да я заведат при момичето и, като видялa напуканата градина, се разплакала. Цял ден плакала тя, Реката на сълзите... Плакала, плакала, изплакала се цялата. И чак тогава се успокоила. Почувствала как попива в почвата, как разтваря всички рани и казала на момичето "Аз никога няма да те оставя". [[quote:5]] Момичето се разплакало. Сълзите на любовта напоили сърцето й. Махнала камъните и оттогава река тече през градината й. Красивата й цветна градина. Пълна със светлина, багри и аромати. И тревата е толкова зелена. Иска ти се да полегнеш.
Не мога да го забравя.
***
Събудих се на тревата. Мека свежа трева. Птичките пееха, утрото беше тук. Много красиво. Слънцето казваше на всички какъв прекрасен ден се задава.
Огледах се.
Ослушах се.
Почувствах се.
Потърсих пътеката.
Автор: Нина Алексиева
