Всяка година се повтаря едно и също – щорите са спуснати, лежат един до друг, стискат ръце, още малко само… Стават, обличат се и толкова. Догодина пак. И така години, дълги, безкрайни години, опулени като котки в тъмното.
А в началото били малки. Вярвали в истинската любов, сродните души и хармонията на Вселената. Били от онези супер-бебета, проплакали заедно с Демокрацията. Добре, че някой изобщо ги чул в нощта, продънена от родилните писъци на гражданското общество. Същото гражданско общество родило и други феномени – мутренските времена, "Виденовата зима", всякакви фалити, измами, напъни, площади, пълни с хора – едни крещяли, други се подпалвали.
Двете супер-бебета растяли, натоварени със своята изключителност и безусловна свобода. Срещнали се в онези симпатични години, когато обичали и мразели, вярвали, драпали, искали, можели всичко. Ежедневието било безкраен танц по интелектуални поляни, които техните родители така и не видели. Въртели се безумно в истеричен, неземен танц като някой шаман или хипар на Удсток. После отлепяли крака от земята и се понасяли нагоре – към една лъчезарна, справедлива и космополитна Европа.
Когато се случила първата им целувка, той пишел стихове, тя рисувала, заедно четяли "Егоист", слушали Остава и ходели на театър. Били млади. А всяка младост е една мечта. Тяхната била да са необикновени. Да са неповторими, можещи, съвършени. И какво можело да ги спре? Колебание? Слабост? Его? [[more]]По това време визи отдавна нямало, имало „гражданин на ЕС“. България се опасвала с велоалеи и магистрали. Европа излизала от икономическата криза, Близкият Изток плашещо бързо влизал в политиката.
Някъде тогава, сред пукането на разни пролети, висенето по Орлов мост, наследени абсурди и крадени очаквания, които така и не се сбъднали, двете супер-бебета, родени в нощта на Демокрацията, се събудили натежали, почти задушени. Стават, гледат в огледалото, а там нещо криво, счупено, прилича на примирение, на безразличие, на агония.
Нещото помръква, старческа сивота заема огледалото, после онова започва да се хили. Невъзпитано, нахално… Хили се всеки ден и все по-гръмко.
Само веднъж в годината се случва да забравят увехналия нарцис на собствената си нищожна личност. Само тогава "нещото" спира да се хили на сплъстените им мечти, заседнали като топка вълна на гърлото. Само веднъж се сещат, че той пишел стихове, тя рисувала… зад спуснати щори, голи, оплели ръце - родени в нощта на Демокрацията.
Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога “Тънки лилави токчета”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.
