Катя обича да ми казва, че имам толкова висок праг на търпение, че години наред не успява дори да го види. Когато някой ми е присърце, не просто му позволявам да се качи на главата ми, но и да танцува джига до насита. Не знам как става това… аз лично се смятам за нетърпелив човек. Чакането на опашка, например, може бързо да ме изкара от релси. Предполагам ключовата фраза е присърце. Онова същото, което не познава граници и все неприятности ми носи. Но пък и прави всичко толкова красиво!
Но да се върнем на търпението и наистина ли е неизчерпаемо? Е, не, няма такова животно! Ако вместо да танцувате, започнете да забивате петичка и редовно да ми причинявате болка, започвам да мрънкам и алармирам. Уви, понякога, зает със себе си, танцуващият ме приема за даденост и слухът му/й става избирателно пропусклив. Е, тогава взимам голямата ножица и режа из основи. Толкова категорично, колкото съм търпяла до преди това.[[quote:0]]
Много пъти съм прощавала. Много неща съм подминавала, гледайки по детински наивно на втория, третия, дори петия шанс. Но счупи ли се нещо на парчета, как се лепи?
И сякаш с времето ставам все по-чуплива. От множеството пукнатини ли, от ремонтите ли, не знам. Но когато някой счупи мен, сърцето ми, лепилото не помага. Аз не съм предмет, който да замажеш, загладиш с шкурка и боядисаш. Сякаш нищо не е било. Защото, за да заздравиш отново две части на едно цяло, трябва да използваш същата субстанция. А когато говорим за хора, тази субстанция трябва да е пак от нас двамата, а не от каквото намерим в килера.
Не, не изменям на себе си. Няколко пъти опитвах да слепя счупеното. Уви, разбрах, че никога не може да е същото. Вероятно не сме използвали правилното лепило…
А може би наистина счупеното носи щастие… позволявайки ти да продължиш напред.