Любов и други бедствия

Счупеното носи щастие, ама кога?

Много неща съм подминавала, гледайки по детински наивно на втория, третия, дори петия шанс. Но счупи ли се нещо на парчета, как се лепи?

Счупеното носи щастие, ама кога?

Катя обича да ми казва, че имам толкова висок праг на търпение, че години наред не успява дори да го види. Когато някой ми е присърце, не просто му позволявам да се качи на главата ми, но и да танцува джига до насита. Не знам как става това… аз лично се смятам за нетърпелив човек. Чакането на опашка, например, може бързо да ме изкара от релси. Предполагам ключовата фраза е присърце. Онова същото, което не познава граници и все неприятности ми носи. Но пък и прави всичко толкова красиво!

Но да се върнем на търпението и наистина ли е неизчерпаемо? Е, не, няма такова животно! Ако вместо да танцувате, започнете да забивате петичка и редовно да ми причинявате болка, започвам да мрънкам и алармирам. Уви, понякога, зает със себе си, танцуващият ме приема за даденост и слухът му/й става избирателно пропусклив. Е, тогава взимам голямата ножица и режа из основи. Толкова категорично, колкото съм търпяла до преди това.[[quote:0]]

Много пъти съм прощавала. Много неща съм подминавала, гледайки по детински наивно на втория, третия, дори петия шанс. Но счупи ли се нещо на парчета, как се лепи?

И сякаш с времето ставам все по-чуплива. От множеството пукнатини ли, от ремонтите ли, не знам. Но когато някой счупи мен, сърцето ми, лепилото не помага. Аз не съм предмет, който да замажеш, загладиш с шкурка и боядисаш. Сякаш нищо не е било. Защото, за да заздравиш отново две части на едно цяло, трябва да използваш същата субстанция. А когато говорим за хора, тази субстанция трябва да е пак от нас двамата, а не от каквото намерим в килера.

Не, не изменям на себе си. Няколко пъти опитвах да слепя счупеното. Уви, разбрах, че никога не може да е същото. Вероятно не сме използвали правилното лепило…

А може би наистина счупеното носи щастие… позволявайки ти да продължиш напред.