Любов и други бедствия

Свободата да спреш времето

От днес моето време не се мери в секунди, минути, часове и дни. От днес ще го меря в спомени, в красиви моменти, в моменти на релакс, на щастие, на оргазъм...

Свободата да спреш времето

Една сериозна крачка по пътя ми – оттеглих се от професионалната си кариера. Като казвам това, понякога се виждам през очите на близките си приятели или поне на част от тях. Виждам обичта им към мен и едновременно страха им, че промяната, за която говоря, е нещо "лошо", признак на някое заболяване или предвестник на нещастие.

"Реших да се откажа от страхотната си работа и кариера в името на това да търся себе си."

Тази формулировка стряска най-много. Ако кажа, че искам да реализирам мечтата си да участвам в създаването на първото демократично училище, това се "смила" по-лесно. Когато споделя, че ще пиша книга – също някак се преглътва. Обаче, като заявя, че се оттеглям от корпоративния свят, защото имам нужда от свобода, от свеж въздух и от време за себе си, моментално виждам в погледа на събеседника-приятел пламъка на спасителя… Започва да търси верния въпрос, с който да ме накара да размисля, някаква стратегия (познавайки ме), която да даде ефект и да се вразумя. Вразумяване звучи като врязване, нали? Да се врежеш в другия в името на разума.

Не беше лесно да отстоя това си решение. На първо място – не беше лесно да съберa сили да го поставя за обмисляне пред себе си. Ето това написах преди време, докато още обмислях стъпката:

Бих се разбрала да съм нещастна, ако имах някоя ужасно скучна и досадна работа с кофти началници, ниска заплата и неприятни колеги. Или поне едно от всичките. Вместо това аз си обичам работата, работя с готини хора, с които сме в добри отношения, компанията се грижи за служителите си – никога не съм имала проблем да ползвам болничен, за да гледам сина си, да си тръгна по-рано, за да го заведа на лекар или да го взема с мен в офиса, ако се наложи. За капак – взимам чудесна заплата. Ааааа и освен това, ако искам професионално развитие, имам всички предпоставки да го реализирам.

Но… не съм със себе си в това. Надпреварвам се с нещо, което дори не познавам. Не съм съзнателна в почти нищо, което ми се случва.

Живея непрекъснато с усещането, че "животът ми ще започне някой ден в бъдещето, когато ми остане малко свободно време".

Ставам в 6, правя упражнения, пия чай (или пък се успивам и се чувствам зле след това), правя закуска, преглеждам си мейла, отговарям, детето се събужда – гушкаме се, но следя часовника, закусваме, "хайде, маме, хайде, че пак закъсняваме", обличане, тичане по стълбите, връщам се за забравения ключ от колата, напъхваме се в автомобила (помислям си, че все някога трябва да го измия), давам газ, бибипкам на мотльото пред мен, който не вижда, че светофарът вече свети зелено цели 2 секунди, стигаме в кооператива, нямало мляко, търча до магазина, спъвам се в топка в двора, високите ми токове затъват, костюмът ми вече е в кал, псувам, тичам, оставям млякото. "Мамо, остани малко!", "Не мога, маме, трябва да тичам..."

Тичам. Отново в колата, давам газ, минавам на жълто, изпреварвам отдясно, надпреварвам се с тъпака до мен, стигам в офиса, трескаво ровя за картата, няма я, изпразвам чантата, закъснявам, избива пот, намирам я, мия калта от обувките, принтирам материали, влизам в среща… оказва се, че съм разпечатала грешните файлове… секунди, за да превключа и да говоря по работа… идва обяд, не обядвам, закъсняла съм и не ползвам обедна почивка, грабвам един кроасан и го ръфам пред компютъра, с чувство за вина влизам във Фейсбук, за да разбера има ли някоя криза в нашия родителски кооператив днес, която има нужда от спешно разрешаване, след това отново потъвам в работа.

Телефонът ми звъни, но оставям за после, знам, че не е служебно… става 5, поемам въздух и политам обратно, задръстване, минавам на жълто, закъснявам, карам и говоря по телефона, връщам пропуснатите обаждания, главата ми се пръска. Детето се хвърля на врата ми и казва: "Мамо, моля те, нека поиграем на гоненица", а аз имам сили само да се срутя някъде… "Моля те, мамо, моля те, моля те"… И незнайно откъде намирам още мъничко сили, за да подгоня него и останалите хлапета в двора…

Не помня какво ядох днес, не помня пих ли вода, не помня смях ли се… Помня само, че бързах, много бързах и все закъснявахНе изпитах удоволствие от нищо – дори от гушкането с детето си, защото гледах часовника, да не говорим за гоненицата, от която помня само, че се опитвах да тичам с 8 см токове.

Една безумна надпревара с…


Ето тук ме сепна въпросът: "С какво се надпреварвам?". Идея си нямам.

Времето се е превърнало във висша ценност за мен и не понасям да ми го губят.

Минутките са разграфени до съвършенство. На мен чак ми е непонятно как успявам в 24 часа да вместя всичко около себе си. И вечната банална фраза "Сега нямам време за почивка, нямам време да ям супа за обяд, нямам време за себе си". После. Мисля, че имах период в живота си, в който изпитвах удоволствие от това търчане и вечно бързане, в това да съм невероятна, бидейки навсякъде и безупречна. Това, че успявах, ми даваше адреналин, сила, караше ме да се чувствам "уау"! Ама това беше преди, преди от мен да излезе един нов човек и да се захване да ми показва разни пътечки около мен.

Сега искам да ми е бавно, искам да изключа времето.

И нямаше повече чудене. Решението беше тук и беше ясно и просто. Вече не работя. 

От днес моето време не се мери в секунди, минути, часове и дни. От днес ще го меря в спомени, в красиви моменти, в моменти на релакс, на щастие, на оргазъм. И нека остарявам по това време, нека ставам все по-стара.

Искам да дишам осъзнато, искам да усещам дъжда, искам да прегръщам детето си без мисъл за това колко е часът… Времето се оказа най-големият ми страх. Преследва ме цял живот, днес извоювах свободата си.

Вече нехая за теб, време. Изключвам те.

Деница Илчева е създател на Потока – пространство за творчество, танц и вдъхновение. Работи като неорайхиански аналитичен психотерапевт под супервизия, води групи за танцова терапия и танцова терапия за двойки. Автор е на програмата "Аз творя Живота си", а също и на детска книга "Дъж и Кап".

 

По пътя през къмпинга, парите и свободата