Любов и други бедствия

Свободата на промяната и собствената автентичност

Отстрани погледнато, всеки е свободен да се променя. Отстрани погледнато, всеки е свободен да изрази себе си по най-добрия си начин...

Свободата на промяната и собствената автентичност

Отстрани погледнато, всеки е свободен да се променя. Отстрани погледнато, всеки е свободен да изрази себе си по най-добрия си начин.

1.
Ще се съглася – хората не сме склонни да прегръщаме промяната охотно. Или в редки случаи. Мотивацията ни да се променим се поражда вътре в нас и не зависи от външни обстоятелства и случки. На пръв поглед изглежда, че зависи, но всъщност изобщо не е така. Тази собствена мотивация за промяна много често идва „свише“ или някъде от несъзнаваното, поражда се като мощна вълна, подхваща ни и правим неочаквани неща дори за самите нас. Тогава построяваме къща, отслабваме, взимаме страшно трудни изпити, правим неочаквано големи дарения за каузи, научаваме се да стоим на главата си или да свирим на рядък инструмент. И това е защото в човешката природа е заложено да можем да надскачаме себе си, да растем, да търсим и да се посвещаваме на по-големи неща и каузи.[[quote:0]]От една страна, в дълбините ни живее примитивният човек, който търси сигурност, неподвижност, самосъхранение, от друга страна, отново на дълбинно ниво, знаем, че сме големи, творящи светове и съзиждащи смисъл. Много по-големи сме, отколкото мислим рационално.

Смятам, че промяната е закодирана в нас и се събужда в определени моменти, тласкайки ни да извършим неочаквани неща. И ако просто знаем това, се опитваме да не се боим, стоим отворени и по този начин даваме път на нещата или позволяваме на „съдбата“ да се случи. По-лесно е да се каже, отколкото да се практикува. За мен един от начините да стоя отворена, без „вдигнати оръжия“, е да се опитам да забравя всичко, което мисля, че знам, да вляза в зоната на незнанието, излизайки от зоната на сигурността и на комфорта. Това не е лесно упражнение, защото трябва да загърбя примитивния човек и страховете му, които са част от мен, и да призова другия човек – творящия, който може да бъде наранен. И все пак… И все пак има начини.

Преди няколко години си казах: ще чистя, взимам голямата метла и мета, хвърлям на боклука мебели, дрехи, взаимоотношения с околни хора и със себе си… После от само себе си усетих, че ме обхваща друга енергия – да уча, да правя неща, които не съм правила. Сега съм сигурна – първо трябва да се отвори терен, да се разчисти, и после човек започва да учи, да му идват идеи и да създава нови неща.[[quote:1]]2.
Ще се съглася и с друго – ние не изразяваме себе си по най-добрия начин достатъчно често. И защо не? Мисля, че:

  • защото се боим да не изпъкнем прекалено много или да не щръкнем като самотно дърво или остров, без подкрепа от околните;
  • защото прекалено много бързаме и не успяваме да обърнем внимание;
  • защото подсъзнателно търсим да се оглеждаме в очите на хората и по този начин си налагаме автоцензура;
  • защото ставаме имитатори на нормата – в службата, в общността, в обществото;
  • защото това означава да приемем да се променяме всеки момент.

Това е положението.

[[more]]Най-доброто, най-смисленото е аз да бъда аз, да не бъда подобие на теб или някой друг. Тогава защо да не съм най-доброто си аз, най-автентичното, най-смисленото, най-качественото?

Смятам, че това не е дървена философия.

Смятам че не трябва да се спирам в опитите си да изследвам себе си и най-доброто там – в тази територия, наречена „аз“.

Смятам, че трябва да намирам израз на качеството вътре в мен. Качеството не е норма, качеството възниква като отклонение. Когато стане норма, вече няма значение.

Непрекъснатата свобода на промяната и непрекъснатата свобода на собствената автентичност зависят единствено и изцяло от мен.

Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук.