Обичам българските учители и вярвам, че им дължа уважение. Защото освен мои учители, те са учители и на децата ми. А днес повече от всякога се нуждаем от добро образование и отдадени на професията си учители. И независимо дали на първия учебен ден ще изберем да им занесем стръкче цвете от градинката до блока, красив букет от цветарницата в лъскавия мол или ще предпочетем да сме в крак с модата и да дарим парите за цветя на болни и нуждаещи се, те – нашите учители, ще бъдат горди с нас.

Учителите нямат нужда от нашите цветя, бонбони и дребни подаръчета, но имат нужда от признателността ни. Те често броят стотинките, защото са направили съзнателния избор да влизат всеки ден в шумните класни стаи, където ги чакат децата ни, за да предадат както част от знанията си, така и част от сърцата си. И както споделя една моя приятелка, също учителка, тя никога не се е радвала на самите цветя, а на детското вълнение, с което малчуганите се приближават към нея и й подават стръкчетата обич.

Това е един миг на свързване, който е трогателен, нежен и неописуем като емоция. И той е еднакво важен и за децата, и за учителите. 

Тя все още смята, че най-скъпият букет през всички тези години на учителстване е този от жълти рози от кварталната градинка, защото детето, което ѝ ги е поднесло, е знаело, че това са ѝ любимите цветя. И още си спомня изподраните ръчички на момиченцето. Защото за нея те са символ на "цената" на демонстрираната любов. 

И още ...