Обичам, когато се съберем цялата компания, всеки да забрави за времето, а мен да ме заболят скулите от смях и от непрестанно усмихване. Обичам ги тези разговори, които прелитат от астрофизика и Космос, през злободневни професионални неволи и стигнат до това какво и как да сготвим, за да изненадаме гостите си, или в кой автосервиз няма да ни одерат кожите. Влюбена съм в тази подкупваща непринуденост, с която тече разговорът – без да мислиш дали това, което ще кажеш, е уместно или не. Без да се притесняваш дали ще те разберат правилно, или въобще няма да те разберат. Защото това са твоите хора. Онези, до които можеш да си позволиш да бъдеш човек – да бъдеш себе си, да изглеждаш крехък и чуплив или да бъдеш смел, без да се боиш, че ще ти се присмеят… До които можеш да обичаш. И да имаш мечти. И страхове. До които да строиш бъдещето си. Или да извличаш от миналото само онази есенция, в която са събрани най-ярките спомени от всичко онова, което те е направило човека, който си… [[quote:0]] За съжаление, тези срещи не се случват толкова често, колкото на мен би ми се искало. Времето, разстоянието, мястото, моментът, графиците… Понякога всичко се превръща в едно голямо разминаване. Но вече знам – дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад и накрая сякаш не е минал нито ден от последната ви среща. Все така сте си близки. Отново намирате път един към друг – просто защото пътят никога не е бил прекъсван…
Понякога тази мисъл има силата да се превърне в носеща греда, върху която се обляга цялото ежедневие. Дните, които те сблъскват с хора от всякакъв тип, твърде далеч от твоя. Агонията от противопоставянето на различни гледни точки, в които едната винаги трябва да е правилна, а другата – не (твоята). Неприемането. Неразбирането. Ампутацията на нормална комуникация. Затварянето в стереотипи и опитът да те вмъкнат в рамките на чужди разбирания за света. Откритието, че, за да се впишеш, трябва да застанеш на челна стойка, въпреки че дори тогава не е сигурно. Пък и въпросът остава – има ли смисъл въобще? [[quote:1]] Когато се срещнеш с твоите хора, картината се избистря, отговорът изплува ясно на повърхността. Не. Няма смисъл. Поне докато ги има тях. Докато има хора…
...Уютни, като дом. Топли – като есенен ден, в който всичко е окъпано в жълто и охра, а слънцето се отразява в медните цветове и се загнездва в теб, сякаш може да те топли цяла зима. Безброй зими...
Има хора, които знаят – собствените ни стереотипи нараняват първо нас, а после и тези, които се опитваме да ограничим с тях. Именно затова те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен… Да бъдеш себе си.
Има хора, чийто дух лети. Изпълва стаята. Изпълва сякаш цялата Вселена. Те ще те накарат да мислиш – с различна гледна точка, по различни проблеми, на разнообразни теми. Те няма да ти кажат как да мислиш, няма да се опитват да формират и видоизменят мнението ти. Просто ще ти помогнат да израснеш. Да направиш крачка напред. Понякога – към неизвестното дори, в тъмното. Някъде, където никога не си мислил, че ще бъдеш. За да видиш, че там не е толкова страшно… [[quote:2]] Има хора, с които можеш да говориш часове наред и да загубиш представа за времето. А можеш и да помълчиш, без тишината да се загнездва помежду ви като проблем, като тягост, като наказание.
Има хора, до които животът изглежда по-лек, по-поносим. Знаеш, че те не бива да се превръщат в опора на света ти. Но знаеш и че, ако се наложи, биха изнесли целия свят на раменете си далеч от бурята…
Има хора, които… когато откриеш, разбираш: искаш да ги задържиш до себе си завинаги.
Те са… Уютни.
Като топъл ден…
Като огнище.
Като дом.
Има хора, за които ти си точно такъв човек!
Автор: Яница Христова
Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някоя ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: http://artyaniart.blogspot.bg/
