Любов и други бедствия

Ужас

  Колкото и да не ни се вярва и иска, насилието е навсякъде около нас. Днес за пореден път се сблъсках с реалността и все още усещам горчивия вкус на безсилието. Привидно обещаващата ми спокойствие и слънчево настроение разходка в Борисовата градина ме превърна в неволен свидетел на ожесточена кавга между мъж и жена – явно семейство. Крясъците и обидите, които си разменяха огласяха притихналия парк, въвличайки ни в дебрите на техните ужасяващи взаимоотношения и начин на съжителство...”Ти си изверг!” крещеше жената...”Да, на тебе ти говоря...” отвръщаше той...”Пребиваш баща

Ужас

 

Колкото и да не ни се вярва и иска, насилието е навсякъде около нас. Днес за пореден път се сблъсках с реалността и все още усещам горчивия вкус на безсилието. Привидно обещаващата ми спокойствие и слънчево настроение разходка в Борисовата градина ме превърна в неволен свидетел на ожесточена кавга между мъж и жена – явно семейство. Крясъците и обидите, които си разменяха огласяха притихналия парк, въвличайки ни в дебрите на техните ужасяващи взаимоотношения и начин на съжителство...”Ти си изверг!” крещеше жената...”Да, на тебе ти говоря...” отвръщаше той...”Пребиваш баща си, майка си, жена си, децата...Следващия път няма да ти се размине...Ще те осъдя за норматив” редеше тя ожесточено... Всички наоколо, включително и аз някак така изведнъж се забързахме, внезапно осъзнавайки, че задачите ни от деня все още са пред нас и чакат някой да ги поеме. Тичайки в обратната посока,  започнах да си давам сметка, че и аз участвам в голямата схема на нещата и с поведението си явно демонстрирам отказа си  да призная, че нещо се случва около мен. Това сякаш не ме касаеше, карат се - аз какво мога да направя...НИЩО . Най-много и аз да отнеса боя, което между другото преди няколко години ми се размина на косъм на площад Славейков, когато с майка ми се втурнахме да помогнем на един възрастен човек, който бе необезпокоявано малтретиран от един бабаит на пъпа на София. И все пак, защо побягнах...опитах се да запазя илюзиите си, че подобни неща не се случват или нямах представа какво да направя – НЕ ЗНАМ. Истината е обаче, че това се случва и то постоянно, колкото и да не ни се вярва. 
Преди около година се запознах с една дама от фондация „Анимус” и бях истински шокирана от факта, че домашното насилие не е присъщо само за бедните прослойки от населението, а всъщност е доста широко разпространено явление в рамките на нашето привидно спокойно общество. Като тук не говорим само за физическото посегателство над личността, но и за психическия тормоз, икономическата принуда и много други форми на посегателство над личната неприкосновеност. Цифрите бяха шокиращи, спомням си, че не можах да се съвзема от тази среща много дълго време. Просто не исках да приема и повярвам, че това всъщност е масово явление, явно толерирано от обществото ни и от липсата на равнопоставеност между половете в България. Да не говорим, че ме ужаси и нежеланието на големите компании да подпомагат такъв тип неправителствени организации и липсата на средства за поддържането на техните жизненоважни дейности. Сега, почти година по-късно отново се сблъсках с реалността и честно казано, нямам идея какво се очаква от нас като активни граждани, за да променим това. Наясно съм, че трябва да сигнализираме на властите в случай, че сме свидетели на насилие, но как да реагираме когато няма време... има ли спешен телефон...тези хора ще спрат ли да изчакат властите, които сме повикали – едва ли...За това какво правят властите и каква е нормативната уредба, изобщо не ми се мисли.