Задавали ли сте си въпроса на какво учим децата си? И дали съзнателно или подсъзнателно не им предаваме същите онези уроци, които ние сме получили като деца от нашите родители, учители, обществото? И на какво ни учат тези уроци?…
Уроците… Те започват в секундата, в която се родиш. В болката, с която си поемаш първия дъх. Като новородено имаш нужда от мириса и докосването на мама, но вместо това някой те изтръгва от нея, къпят те и те увиват в безжизнена пелена и те оставят сам. Плачът ти е зов за помощ, минава цяла вечност и заспиваш от отчаяние. Научил си първият си урок – да се живее, боли.
Растеш. Гладен си. Плачеш. Дават ти вода. Не е час за хранене. Продължаваш да плачеш. Сменят ти памперса, слагат те в шезлонга, който те люлее. Постепенно гласа на тялото ти и неговите нужди биват заглушени и вкарани в графика за хранене, спане, игра… график за живеене… Научаваш, че не бива да слушаш тялото си.
Пълзиш. Придвижваш се в пространството. Изгаряш от любопитство. Протягаш ръка, за да откриеш света и чуваш рязко „Не, не пипай там”. Разбираш, че любопитството е опасно.[[quote:0]]
Прохождаш. Някой винаги те държи за ръка. „Ще паднеш, миличко, дай на мама ръчичка”. Издебваш и опитваш сам. Падаш. „Нали ти казах, че ще паднеш, виж как си изцапа панталона. Недей да плачеш сега, предупредих те, слушай ме следващия път“ – е това, което чуваш. Научаваш, че да падаш, е лошо, и че не трябва да плачеш, когато си бил предупреден.
Вече говориш. Задаваш въпроси. Когато чуеш „Изяж си супата” питаш „ Защо”. „Защото така трябва. Ако си изядеш супата, ще ти дам сладолед.“ Разбираш, че когато зависиш от някой друг да ти даде това, което искаш, трябва да следваш неговите правила, дори, тогава когато не ги разбираш и не ги искаш.
Толкова често чуваш, че трябва да бъдеш послушен. Даже разбираш за съществуването на някакъв старец, който неясно как следи твоето послушание и целогодишно ти се напомня, че ако слушкаш, ще получиш подарък. Е, често въпреки, че си чувал многократно, че си „едно ужасно непослушно диване” все пак получаваш подарък. Това разклаща леко представите, но докато разглеждаш подаръка, което въпреки непослушанието си понякога си получил винаги се намира някой възрастен, който да те подсети за важността на слушкането. Да слушаш се превръща в основна добродетел „какво послушно дете”…[[quote:1]]
Къпят те. Заявяваш, че не желаеш да си измиеш косата. Следва дълго обяснение от мама защо е важно да си мием главата. Категоричен си „не, няма да си мия косата“. Опитът за убеждение продължава. Ти продължаваш да казваш „НЕ“. Накрая косата ти бива насилствено измита, защото хигиена е важно нещо. Научаваш, че личните граници са нещо, което може да бъде нарушавано, стига да имаш достатъчно добри аргументи защо го правиш.
Порастваш. Водят те на място, което никога не си виждал, при деца, които не познаваш с някакви непознати възрастни. Мама плаче на вратата и през сълзи ти казва, че това е детската ясла и тук ще си играеш страхотно. Ама плаче. И ти плачеш, пищиш, че не искаш да влизаш. Мама плаче още повече. Някой те издърпва от ръцете й, а тя се измъква обляна в сълзи. Вратата се затваря. Не знаеш защо си тук и мама ще се върне ли някога. Виждаш играчки, спираш да плачеш, а жената, която те държи за ръка, се усмихва доволно. Разбираш, че е по-добре да се предадеш и да се научиш да оцеляваш.
Голям си, тръгваш на училище. Седиш на чина и слушаш неща, които не те интересуват. Научаваш ги. Имаш 6. Забравяш ги веднага. Разбираш, че е важно да повтаряш написаното в учебника. Говориш в час. Наказан си. Научаваш, че не е важно да следваш интереса си, а да получаваш външна оценка и да слушаш авторитета безусловно.
Влизаш в университет. Не специалността, която би искал, защото още в училище си отвикнал да си задаваш въпроса кое истински те вълнува. Влизаш специалност, която е перспективна да си намериш добре платена работа. Завършваш. Намираш си работа.
И вече си напълно подготвен за нея – много неща си научил в живота и знаеш уроците – животът е гаден и когато те боли, няма смисъл да плачеш. Когато искаш нещо трябва да се подчиниш на човека, който може да ти го даде. Много е страшно да се пада, да се греши. Най-добре се дръж за някой и не опитвай сам. Важно е да си социализиран и да спазваш правилата на социума без да ги поставяш под съмнение. Няма никакво значение какво ти е интересно, не е важно да разбираш, важното е да повториш написаното от друг, за да имаш 6, да получиш външна оценка. За личната самооценка хич не ти идва наум да се зачудиш. Важно е да влезеш в университет. Да си намериш добре платена работа. Да си купиш апартамент. Кола. Да изпълняваш казаното от шефа. Да станеш шеф.[[quote:2]]
Да ти се родят деца… и да побързаш да ги научиш на житейските уроци, които ти вече си научил… Защото животът е гаден и труден, и за да оцелееш и да имаш успех, имаш нужда точно от тези уроци…
А какво ли би било да се обърне перспективата? Да се родиш и вместо самота да заспиш положен на гърдите на мама. Докато си безпомощно бебе да растеш с пълното доверие, че винаги и веднага откликват на нуждите ти. Да не чуваш „НЕ“ всеки път щом протегнеш ръка. Да падаш и някой да ти каже, че се справяш страхотно с падането. Да можеш да попаднеш в социална среда, за ръка с мама или татко, докато си готов да ги пуснеш. Да учиш, защото ти е интересно, а не защото искаш да изкараш шестица. Да съзнаваш собствената си уникалност и да следваш себе си, твоето темпо, твоя интерес. Да учиш, не за да си намериш работа, аз защото не можеш да не последваш естественото си любопитство. Да работиш, не за да си купиш апартамент, а защото обичаш работата си…
Да ти се родят деца… и да нямаш търпение да им разкажеш колко прекрасен е животът, пълен с красота и любов… и че щастието – това е да бъдеш себе си.
Какво би било? Мисля, че би било по-светло, по-красиво, по-добро… Никога не е късно да опитаме…
