От край време съм такава – за нещата, които обичам имам безкрайно много време, а за тези, които не ме интересуват – никакво. Мога да се разхождам с часове със сина си и да си говорим за какво ли не и всеки път да ме удивлява как неговият детски свят събира и намества в съвсем друг контекст нещата, на които го уча. Мога да прекарам дни наред с любимия човек и дори без да си говорим да усещам, че друго не ми е нужно. Мога да приказвам с приятелите си безкрай, да им отделям време винаги, когато е нужно – на тях или на мен. Мога да пиша наистина огромни писма, за всичко на света, да поддържам връзки само по мейла ден след ден, седмици и месеци наред. Мога да чета по цяла нощ книга, която ми е харесала или да слушам любим албум, дори само една песен, отново и отново безброй пъти. Мога да отделя много време и много пари, за да отида някъде далеч на концерт и да се лиша от ваканция… Мога да дам всичко, когато обичам някого или нещо. А когато не обичам, ми се свиди! Някак не ми се иска да отделям от ценното си време за бивши приятели, случайни познати, фейсбук групи, бестселъри, блокбъстъри, телевизия или вестници. Струва ми се, че усещам физически как моето време ми се изплъзва когато ми е скучно, досадно или безинтересно. Непрекъснато се люшкам между силна любов и пълно безразличие. Не разбирам и не приемам за себе си половинчати връзки, тих смях, кротък възторг или дружеска симпатия. Влагам цялото си време и емоции и изисквам същото, всеки миг да е пълноценен и изживян изцяло. Нещо повече – очаквам го! И ще ви призная – животът ни дава онова, което очакваме, затова съм щастлива и знам, че няма да престана. Искам всичко!
