Любов и други бедствия

Публиката вътре в нас

Всъщност пространството, което успяваме да си представим, да осъзнаем, е доста малко. В много редки случаи по време на медитация – с добър учител – съм постигала преживяване, представа за нещо огромно, за нещо необятно, за нещо неописуемо, което е в мен, което е самата аз.

Публиката вътре в нас

Онази нощ ми дойде нещо наум. Свързано с пространството, в което живеем, в което се движим, в което мислим, което обитаваме ментално и емоционално, в което осъзнаваме, в което осъзнаваме себе си, което носим в себе си...

Всъщност пространството, което успяваме да си представим, да осъзнаем, е доста малко. В много редки случаи по време на медитация – с добър учител – съм постигала преживяване, представа за нещо огромно, за нещо необятно, за нещо неописуемо, което е в мен, което е самата аз.

В по-честия случай при медитация, когато виждам пространството пред затворените си очи (“чита каш” на санскрит), то е сравнително малко. От най-крайно ляво до най-крайно дясно. Колкото сцена. И мислех, че може би само при мен е така – да виждам пространството сравнително ограничено и по този начин. Но онази нощ, докато бях на моята си сцена, внезапно ми хрумна:

Да, този свят е сцена,
където всички хора са актьори
и всеки има миг, във който трябва
да влезе и излезе...
(Уилям Шекспир, “Както ви харесва”)

[[quote:0]]Тази внезапна, невикана и нетърсена връзка ме потресе в първия момент. После си помислих и други неща. Помислих си, че ужасно често ние действаме сякаш сме на сцена, сякаш ще ни оценяват и ще пишат критична рецензия за нас. На сцената сме, когато сме
• на работа или когато работим с хора, или когато трябва да управляваме хора;
• у дома с близките – с деца, родители и партньори;
• с приятели;
• с непознати хора.

Всъщност тези хора не са нашата публика. Защото нашата публика е вътре в нас. Самите ние сме собствената си публика. Ние сме тези, които играем и тези, които наблюдаваме актьорската игра, оценяваме я:
• по-често я критикуваме;
• понякога не я разбираме или се плашим от нея;
• по-рядко я харесваме и аплодираме;
• рядко я анализираме честно и откровено, с разбиране и приемане.

Това съм аз със себе си.[[quote:1]]Този образ със сцената – пространството, в което трябва да се изявя по най-талантливия си начин, в което съм сама с ролята си, с това, което имам или нямам да представя, да кажа, да изразя, да покажа – често се появява в сънищата ми. Винаги страхът е огромен, защото внезапно се оказва, че не си помня ролята, не знам защо съм там, забравила съм си репликите... Публиката винаги е едно голямо сляпо пространство насреща – понякога тъмно, понякога припламващо като огън или опушено, но никога не разпознавам хора там. Като една лична малка бездна – бездната на собствения театър, ограничена в рамките на квартално кино или, в по-добрия случай, на Народния театър “Иван Вазов”.

Това, което казвам, е, че вътрешната сцена и вътрешната публика са едно и също нещо. Зависят еднакво от актьорската игра. Понякога тази игра разширява страшно много пространството наоколо, понякога го прави толкова малко, че те стяга за гърлото. Объркването идва, защото си мисля, че има някой извън мен, който задава посоката, емоционалния тон и градус, оцветява пространството, прави го мрачно или ярко, голямо или малко.[[more]]А изглежда, че всъщност това съм само аз – играта на моето съзнание и подсъзнание, както и моето осъзнаване. При това положение наистина не е лошо да си припомням от време на време, че моето време е между влизането и излизането на сцената. Просто миг, както го е назовал геният.