Любов и други бедствия

За екологията и прегръщането на дървета

Как тогава да си говорим за екология, за наука? Може би като за всичко останало – с повече търпение и разбиране и по-малко спорове.

За екологията и прегръщането на дървета

[[more]] Представете си един учен. Има ли бяла манта, очила, леко налудничав поглед? Сега си представете още един – нисък, с непропорционално голяма раница, ходи по терлици, по цял ден пише разни кодове и от време на време гони птички. Или елегантна дама, с далеч по-малко лекета по дрехите от предишния учен, която спокойно и последователно говори за генетика, а после се прибира вкъщи и танцува с трите си деца. Още една, която пристига запъхтяна, слиза от колелото си, изтръсква мокрите си дрехи (пусто шотландско време!) и пред пълна зала с хора започва въодушевено да разказва за своята научна работа. Може би онзи първият учен с мантата ви изглежда най-правдоподобен, но другите са далеч не по-малко истински – този с лекетата обикновено съм аз.

Звучи някак надуто да кажеш, че си учен – самата дума сякаш натяква някакво превъзходство, видите ли, аз съм учен, значи съм по-умен от вас. Учените обаче предимно сме си хора, сравнително нормални, понякога умни, друг път по-малко. Като цяло знаем достатъчно, за да проумеем още колко много не знаем, и сме достатъчно запленени от своята дисциплина, за да може този факт да не ни отчайва и отказва от работата. Учените обичаме да говорим за наука, но невинаги ни се получава, особено когато разказваме за работата си на хора, които не споделят същата професионална среда. В университета ни учат как да представяме научни теми без сложни термини по такъв начин, че всеки не само да ни разбере, ами дори да му е интересно. Един от най-честите съвети е да опознаем публиката си и да направим връзки между нашата сфера и техния живот. Колкото по-добре познаваш аудиторията си, толкова по-добре говориш за наука. Уж.

Преди да продължа, нека ви призная, че не съм просто учен, ами еколог – ако учен ви звучеше възвишено, то еколог може би веднага ме приземява (понякога буквално, ако сте ме хванали в момент, в който ровя по земята и броя охлюви). Нашата работа не звучи толкова сериозно, като разказвам какво правя, обикновено чувам: „Е, това сега е работа, пък аз тука се бъхтя по цял ден!“. Да си еколог, не е лесно, също както не е лесно да си инженер, механик, готвач, счетоводител и прочие. Повечето еколози около мен обичат работата си – толкова много, че понякога ни е странно как може на другите изобщо да не им пука за екология. А екологията не е просто прегръщане на дървета (освен ако не мериш диаметър на ствола, когато прегръщането става наложително), не сме будали, имаме странични интереси и още по-скандално, някои от нас не ядат само био продукти (а еколог и природозащитник не е едно и също). Просто понякога сме прекалено докачливи и оттам идват проблемите с комуникацията. 

На мен ми е най-трудно да говоря за работата си със семейството ми – напук на твърденията, че познаваш ли публиката си, комуникацията е по-лесна. Едва ли някога ще имам публика, която познавам по-добре, и все пак вместо да говоря ентусиазирано и с усмивка за екология, аз обикновено се чувствам като борец за правото на екологията изобщо да съществува, а тонът ми се променя и при най-малката шега по адрес на моята професия.

Как тогава да си говорим за екология, за наука? Може би като за всичко останало – с повече търпение и разбиране и по-малко спорове – все пак преди всичко първо сме хора, всеки със своите мечти, болки и стремежи. Може би ще се разминем някъде по въпроса дали има смисъл от мониторинга на птици и пръскането на домати с химикали, но ще постигнем съгласие другаде – като например, че всеки честно трудещ се човек заслужава уважение, че е нормално, когато хората силно се вълнуват от нещо, за теб същото нещо да няма особена стойност. На мен невинаги ми се получава, но занапред ще се опитам да задобрея.

Автор: Гергана Даскалова

Гергана Даскалова е еколог и любител на градинарството, фотографията и приключенията сред природата. Обича да преподава (агро-екология, статистика и програмиране, гледане на зеленчуци и подобни), да ремонтира стари селски къщи и да разказва истории. Истории за изобилието в живота - хора, емоции и напоследък по-малко компот от праскови, но повече наука, пътувания и мечти, пръснати по целия свят. Част от тези истории може да прочетете в "Градината на слънцето", където винаги ще я връща сърцето - кърски пек, прашни пътища и тракащи щъркели. По-научните истории може да намерите в Adventurous and Efficient. Неразказаните истории се загубиха някъде между България, Австралия и Шотландия, а за в бъдеще Гери се надява, че ще успее да събере заедно всичките си животи - селския и научния, българския и чужбинския - е, това би било добра история!