ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

За свободата да не бързаш

За свободата да не бързаш
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Една сериозна крачка по пътя ми - оттеглих се от професионалната си кариера. Като казвам това, понякога се виждам през очите на близките си приятели или поне на част от тях. Виждам обичта им към мен и едновременно страха им, че промяната, за която говоря, е нещо "лошо", признак на някое заболяване или предвестник на нещастие.

"Реших да се откажа от страхотната си работа и кариера в името на това да търся себе си." - тази формулировка стряска най-много. Ако кажа, че искам да реализирам мечтата си да участвам в създаването на първото демократично училище, това се смила по-лесно. Когато споделя, че ще пиша книга, това също някак се преглътва. Обаче, като заявя, че се оттеглям от корпоративния свят, защото имам нужда от свобода, от свеж въздух и от време за себе си, моментално виждам в погледа на събеседника приятел пламъка на спасителя… Започва да търси верния въпрос, с който да ме размисли, някаква стратегия, познавайки ме, която да даде ефект и аз да се вразумя… Вразумяване звучи като врязване, нали? Да се врежеш в другия в името на разума…

Не беше лесно да отстоя това си решение. На първо място не беше лесно пред себе си да съберa сили да го поставя за обмисляне.

Не съм съзнателна в почти нищо, което ми се случва.
Ето това написах преди време, докато още обмислях стъпката:

Бих се разбрала да съм нещастна, ако имах някоя ужасно скучна и досадна работа с кофти началници, ниска заплата и неприятни колеги. Или поне едно от всичките… Вместо това аз си обичам работата, работя с готини хора, с които сме в добри отношения, компанията се грижи за служителите си - никога не съм имала проблем да ползвам болничен, за да гледам сина си, да си тръгна по-рано, за да го заведа на лекар или да го взема с мен в офиса, ако се наложи. За капак на всичко взимам чудесна заплата. Ааааа и освен това, ако искам професионално развитие, имам всички предпоставки да го реализирам.

Но… не съм със себе си в това. Надпреварвам се с нещо, което дори не познавам. Не съм съзнателна в почти нищо, което ми се случва. Живея непрекъснато с усещането, че "животът ми ще започне някой ден в бъдещето, когато ми остане малко свободно време".

Ставам в 6, правя упражнения, пия чай (или пък се успивам и се чувствам зле след това), правя закуска, преглеждам си мейла, отговарям, детето се събужда - гушкаме се, но следя часовника, закусваме, "хайде, маме, хайде, че пак закъсняваме", обличане, тичане по стълбите, връщам се за забравения ключ от колата, напъхваме се в автомобила, помислям си, че все някога трябва да го измия, давам газ, бибипкам на мотльото пред мен, който не вижда, че светофарът вече цели 2 секунди свети зелено, стигаме в кооператива, нямало мляко, търча до магазина, спъвам се в топка в двора, високите ми токове затъват, костюмът ми вече е в кал, псувам, тичам, оставям млякото, "мамо, остани малко", "не мога, маме, трябва да тичам", тичам, отново в колата, давам газ, минавам на жълто, изпреварвам отдясно, надпреварвам се с тъпака до мен, стигам в офиса, трескаво ровя за картата, няма я, изпразвам чантата, закъснявам, избива ме пот, намирам я, мия калта от обувките, принтирам материали, влизам в среща… оказва се, че съм разпечатала грешните файлове… секунди, за да превключа и да говоря по работа… идва обяд, не обядвам, закъсняла съм и не ползвам обедна почивка, грабвам един кроасан и го ръфам пред компютъра, с чувство за вина влизам във Фейсбук, за да разбера има ли някоя криза в нашия родителски кооператив днес, която има нужда от спешно разрешаване, след това отново потъвам в работа.

Времето се е превърнало във висша ценност и не понасям да ми го губят.
Телефонът ми звъни, но оставям за после, знам, че не е служебно… става 5, поемам въздух и политам обратно, задръстване, минавам на жълто, закъснявам, карам и говоря по телефона, връщам пропуснатите обаждания, главата ми се пръска. Детето се хвърля на врата ми и казва "мамо, моля те, нека поиграем на гоненица", а аз имам сили само да се срутя някъде… "Моля те, мамо, моля те, моля те"… И незнайно откъде намирам още мъничко сили, за да подгоня него и останалите хлапета в двора…

Не помня какво ядох днес, не помня пих ли вода, не помня смях ли се… помня само, че бързах, много бързах и все закъснявах… Не изпитах удоволствие от нищо - дори от гушкането с детето си, защото гледах часовника, да не говорим за гоненицата, от която помня само, че се опитвах да тичам с 8 см токове…

Една безумна надпревара с…

Ето тук ме сепна въпросът "С какво се надпреварвам?". Идея си нямам. Времето се е превърнало във висша ценност за мен и не понасям да ми го губят. Минутките са разграфени до съвършенство. На мен чак ми е непонятно как успявам в 24 часа да вместя всичко около себе си. И вечната банална фраза "Сега нямам време за почивка, нямам време да ям супа за обяд, нямам време за себе си… После."

Сега искам да ми е бавно, искам да изключа времето.
Мисля, че имах период в живота си, в който изпитвах удоволствие от това търчане и вечно бързане, в това да съм невероятна, бидейки навсякъде и безупречна. Това, че успявах, ми даваше адреналин, сила, караше ме да се чувствам "уау"! Ама това беше преди, преди от мен да излезе един нов човек и да се захване да ми показва разни пътечки около мен.

Сега искам да ми е бавно, искам да изключа времето. И нямаше повече чудене. Решението беше тук и беше ясно и просто. Вече не работя. 

От днес моето време не се мери в секунди, минути, часове и дни. От днес ще го меря в спомени, в красиви моменти, в моменти на релакс, на щастие, на оргазъм. И нека остарявам по това време, нека ставам все по-стара.

Искам да дишам осъзнато, искам да усещам дъжда, искам да прегръщам детето си без мисъл за това колко е часът… времето се оказа най-големият ми страх. Преследва ме цял живот, днес извоювам свободата си.

Вече нехая за теб, време. Изключвам те.

 

Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка навътре към себе си. Пътеката е доста непроходима на места - обрасла в храсталаци от обществени норми и чужди очаквания, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, пълни със страхове и неизказани думи. Понякога й се струва, че е намерила вярната пътека и крачи уверено, след това се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е трудно и болезнено, тя знае, че това е нейният личен път към собственото й осъзнаване. Държи душата си отворена, за да вижда красивите гледки, да  се наслаждава на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята любов, няколко хапки оптимизъм и глътка вдъхновение.

Деница е и майка. И именно синът й е причината тя да тръгне на пътешествие из дебрите на душата си. Защото вярва, че, за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на каузата за родителските кооперативи и демократичното образование.

Деница още е автор на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.

Деница е създател на Потока – пространство за творчество, танц и вдъхновение. Работи като неорайхиански аналитичен психотерапевт под супервизия и се занимава с  танцова терапия. Вярва, че всеки човек е творец и затова създава и програмата “Аз творя Живота си” Деница е и майка. Вярва, че за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат таки...