Една сериозна крачка по пътя ми - оттеглих се от професионалната си кариера. Като казвам това, понякога се виждам през очите на близките си приятели или поне на част от тях. Виждам обичта им към мен и едновременно страха им, че промяната, за която говоря, е нещо "лошо", признак на някое заболяване или предвестник на нещастие.
"Реших да се откажа от страхотната си работа и кариера в името на това да търся себе си." - тази формулировка стряска най-много. Ако кажа, че искам да реализирам мечтата си да участвам в създаването на първото демократично училище, това се смила по-лесно. Когато споделя, че ще пиша книга, това също някак се преглътва. Обаче, като заявя, че се оттеглям от корпоративния свят, защото имам нужда от свобода, от свеж въздух и от време за себе си, моментално виждам в погледа на събеседника приятел пламъка на спасителя… Започва да търси верния въпрос, с който да ме размисли, някаква стратегия, познавайки ме, която да даде ефект и аз да се вразумя… Вразумяване звучи като врязване, нали? Да се врежеш в другия в името на разума…
Не беше лесно да отстоя това си решение. На първо място не беше лесно пред себе си да съберa сили да го поставя за обмисляне. [[quote:0]] Ето това написах преди време, докато още обмислях стъпката:
Бих се разбрала да съм нещастна, ако имах някоя ужасно скучна и досадна работа с кофти началници, ниска заплата и неприятни колеги. Или поне едно от всичките… Вместо това аз си обичам работата, работя с готини хора, с които сме в добри отношения, компанията се грижи за служителите си - никога не съм имала проблем да ползвам болничен, за да гледам сина си, да си тръгна по-рано, за да го заведа на лекар или да го взема с мен в офиса, ако се наложи. За капак на всичко взимам чудесна заплата. Ааааа и освен това, ако искам професионално развитие, имам всички предпоставки да го реализирам.
Но… не съм със себе си в това. Надпреварвам се с нещо, което дори не познавам. Не съм съзнателна в почти нищо, което ми се случва. Живея непрекъснато с усещането, че "животът ми ще започне някой ден в бъдещето, когато ми остане малко свободно време".
Ставам в 6, правя упражнения, пия чай (или пък се успивам и се чувствам зле след това), правя закуска, преглеждам си мейла, отговарям, детето се събужда - гушкаме се, но следя часовника, закусваме, "хайде, маме, хайде, че пак закъсняваме", обличане, тичане по стълбите, връщам се за забравения ключ от колата, напъхваме се в автомобила, помислям си, че все някога трябва да го измия, давам газ, бибипкам на мотльото пред мен, който не вижда, че светофарът вече цели 2 секунди свети зелено, стигаме в кооператива, нямало мляко, търча до магазина, спъвам се в топка в двора, високите ми токове затъват, костюмът ми вече е в кал, псувам, тичам, оставям млякото, "мамо, остани малко", "не мога, маме, трябва да тичам", тичам, отново в колата, давам газ, минавам на жълто, изпреварвам отдясно, надпреварвам се с тъпака до мен, стигам в офиса, трескаво ровя за картата, няма я, изпразвам чантата, закъснявам, избива ме пот, намирам я, мия калта от обувките, принтирам материали, влизам в среща… оказва се, че съм разпечатала грешните файлове… секунди, за да превключа и да говоря по работа… идва обяд, не обядвам, закъсняла съм и не ползвам обедна почивка, грабвам един кроасан и го ръфам пред компютъра, с чувство за вина влизам във Фейсбук, за да разбера има ли някоя криза в нашия родителски кооператив днес, която има нужда от спешно разрешаване, след това отново потъвам в работа. [[quote:1]] Телефонът ми звъни, но оставям за после, знам, че не е служебно… става 5, поемам въздух и политам обратно, задръстване, минавам на жълто, закъснявам, карам и говоря по телефона, връщам пропуснатите обаждания, главата ми се пръска. Детето се хвърля на врата ми и казва "мамо, моля те, нека поиграем на гоненица", а аз имам сили само да се срутя някъде… "Моля те, мамо, моля те, моля те"… И незнайно откъде намирам още мъничко сили, за да подгоня него и останалите хлапета в двора…
Не помня какво ядох днес, не помня пих ли вода, не помня смях ли се… помня само, че бързах, много бързах и все закъснявах… Не изпитах удоволствие от нищо - дори от гушкането с детето си, защото гледах часовника, да не говорим за гоненицата, от която помня само, че се опитвах да тичам с 8 см токове…
Една безумна надпревара с…
Ето тук ме сепна въпросът "С какво се надпреварвам?". Идея си нямам. Времето се е превърнало във висша ценност за мен и не понасям да ми го губят. Минутките са разграфени до съвършенство. На мен чак ми е непонятно как успявам в 24 часа да вместя всичко около себе си. И вечната банална фраза "Сега нямам време за почивка, нямам време да ям супа за обяд, нямам време за себе си… После." [[quote:2]] Мисля, че имах период в живота си, в който изпитвах удоволствие от това търчане и вечно бързане, в това да съм невероятна, бидейки навсякъде и безупречна. Това, че успявах, ми даваше адреналин, сила, караше ме да се чувствам "уау"! Ама това беше преди, преди от мен да излезе един нов човек и да се захване да ми показва разни пътечки около мен.
Сега искам да ми е бавно, искам да изключа времето. И нямаше повече чудене. Решението беше тук и беше ясно и просто. Вече не работя.
От днес моето време не се мери в секунди, минути, часове и дни. От днес ще го меря в спомени, в красиви моменти, в моменти на релакс, на щастие, на оргазъм. И нека остарявам по това време, нека ставам все по-стара.
Искам да дишам осъзнато, искам да усещам дъжда, искам да прегръщам детето си без мисъл за това колко е часът… времето се оказа най-големият ми страх. Преследва ме цял живот, днес извоювам свободата си.
Вече нехая за теб, време. Изключвам те.
Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка навътре към себе си. Пътеката е доста непроходима на места - обрасла в храсталаци от обществени норми и чужди очаквания, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, пълни със страхове и неизказани думи. Понякога й се струва, че е намерила вярната пътека и крачи уверено, след това се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е трудно и болезнено, тя знае, че това е нейният личен път към собственото й осъзнаване. Държи душата си отворена, за да вижда красивите гледки, да се наслаждава на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята любов, няколко хапки оптимизъм и глътка вдъхновение.
Деница е и майка. И именно синът й е причината тя да тръгне на пътешествие из дебрите на душата си. Защото вярва, че, за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на каузата за родителските кооперативи и демократичното образование.
Деница още е автор на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.
