ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

За твоя сметка

За твоя сметка
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Отдавна старата мисъл, която пълзи из обществото, че „няма безплатен обяд”, се е превърнала в кредо на поколението от ХХI век. За съжаление – често дори не по негова собствена вина. Но днес всичко си има цена. Всичко. Дори най-съкровените ценности, които стоят далеч от материалното – любов, приятелство, чест, принципи, възпитание. И цената си я плащаме всеки ден. Понякога – с разочарования. Понякога – с гузната съвест, която ни пречи да заспим. 

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал.
Сигурно ви се е случвало – близки и приятели или любими хора да стоят срещу вас и да ви гледат неразбиращо, да се чудят защо така драматизирате, защо не проявите снизхождение и безкрайна толерантност към поведението им, което очевидно ви е наранило, а вместо това се впрягате излишно и хабите куп нерви, сълзи и какво ли още не? Тогава ще знаете колко е трудно да се обясни на някого, че сте му дали най-доброто и красивото от себе си, а не сте получили същото в замяна. И не, че сте го направили, за да развъртите търговия на взаимност, а защото сте го чувствали с цялата си душа. А сега същата тази душа тежи, все едно е пълна с камъни, или остава празна и пуста, защото отсрещната страна не разбира. Тя просто е приела любовта, доверието и привързаността като нещо, което се получава по подразбиране. Грабила е с пълни шепи, докато кладенецът не е пресъхнал. После си е казала: „Е, какво пък толкова… Има и други.” Докато ти си стоял до края – объркан, смутен, изчерпан и – оказва се – ограбен, някак опустошен.

Как се води такъв разговор? Трябва ли да се разговоря за това въобще? Ако си този, който е получавал цялото необходимо ти внимание, няма и да си разбрал, че то изисква енергия и емоция от човека срещу теб. Че е уморително. Ако си този, който се е раздавал… ще изглеждаш дребнав и крил користни цели през цялото време. 

Когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи.
Решението клони само към едно – взаимността. Която се получава като по магия и уравновесява бит и чувства, компромис и щедрост, колебания и решимост. Която прави връзката здрава и гъвкава. Но истината е, че никой не може да те научи на взаимност – или я носиш със себе си, или трябва сам да пожелаеш да я развиеш като качество.

Когато няма взаимност, единият е облагодетелстван, а другият се превръща в жертва… Но да останеш жертва, вече е личен избор, не съдба.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал. Най-трудно се сбогуваш с някого, който е присъствал в едни от най-хубавите ти спомени. Това го знаем всички. Но когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи. Понякога този шанс се крие в първата стъпка към ново начало…  Защото всичко си има цена. Всичко. Щастието. Нещастието. Споделянето. Премълчаването. Еуфорията. Тишината. А най-болезнено е осъзнаването, че целият пищен обяд е бил за твоя сметка. Платил си всичко до последната стотинка, оставайки без пукната пара…

А най-ценният ресурс, с който разполагаме, това е времето. Времето, което сме отделили за хората в живота ни, ги прави значими. Времето, което сме разпилели в лутане, чудене, грешни цели, грешни избори… То никога няма да се върне обратно. И е важно, когато погледнете назад, да знаете, че си е струвало. Че вечер, когато денят е отминал, се сгушвате с чиста съвест в меките си завивки. Че когато се погледнете в огледалото, харесвате или поне уважавате човека, който ви гледа оттам… Само тогава всяка платена цена ще си струва.

 

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някой ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: http://artyaniart.blogspot.bg/

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да че...