Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

Бием ли децата си?

Бием ли децата си?

Снимка: pixabay.com

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Не знам дали има нормален родител, чието сърце да не трепне при този въпрос... Отговорът моля ви нека е без заобикалки. Готови ли сте за това?

Говорейки за домашно насилие, сме наясно, че именно децата са една от най-рисковите групи. Когато едно дете е жертва на системен (или не) тормоз – физически, емоционален, психически, само можем да предположим в каква посока би се развило то като личност. И колко лесно е да се завърти порочният кръг. Кръгът, в който е зациклило обществото ни.

Срещу това се борим и ние, Момичетата от града, подемайки инициативата срещу домашното насилие. Присъединете се към ФБ групата ни Не си сама – Заедно срещу насилието, защото заедно можем да постигнем повече.

Отговор в проценти на въпроса от заглавието (а и не само) дава проведено от агенция "Ноема" национално представително проучване. Инициатор е Национална мрежа за децата, а самото проучване се реализира в рамките на проект "Да отворим нова страница – движение в помощ на деца срещу физическо наказание и емоционална репресия". Тук даваме накратко резултатите, изводите оставяме на вас. 

 

Какво се случва вкъщи?

Официално 88% от родителите смятат, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но въпреки това 2/3 от тях са го прилагали. Делът на родителите, които все още системно прилагат телесни наказания и други травмиращи практики спрямо своите деца, е 1/4. 

Очевидно става въпрос за доста сериозни проценти. И тук се налага още един въпрос: Кога и защо бием децата си? Участниците в изследването споделят, че го правят в момент на афект, безсилие и когато се страхуват, че ще изгубят контрол над негативното поведение на детето си. Все повече родители осъзнават вредните последици и съответно оценяват негативно прилагането на телесни наказания и други травмиращи практики. Но за подчертаване е и тревожният факт, че т.нар. твърди привърженици на телесното наказание остават константен дял от настоящите и бъдещи родители.

Участниците в изследването възприемат като по-травмиращи "възпитателните" методи, които причиняват емоционални щети на децата (крещене, обиди, подценяване, омаловажаване).

Какво се случва в детската градина и в училище?

Изследването потвърждава, че в училищата и детските градини подобни практики са също често разпространени. 41% от родителите споделят, че децата им са потърпевши от вербално насилие. 22% свидетелстват за телесно наказание като удар или причиняване на болка. 14% дават примери за практики на игнориране.

Проучването показва, че е налице срив в доверието към държавата като към легитимен агент, гарантиращ правата на децата. В същото време обаче се наблюдава стремеж към повишаване на обществената отговорност – намалели са отрицателните нагласи към намесата на странични наблюдатели и съобщаването в случай на насилие над дете.

Преди 5 години агресията между децата изобщо е отсъствала от списъка с най-сериозните рискове за децата в България. Днес тя е поставена на първо място по опасност от родителите, заедно с разпространението и злоупотребата с вещества като алкохол, цигари, наркотици.

И отново у дома...

Според проведеното проучване времето, което отделяме за общуване с децата си, е около 14-15% от цялото ни време. Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение.

Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете. Име на конкретна организация или институция в помощ на децата са в състояние да посочат около 5-6%. Обществените институции, имащи потенциално отношение към подкрепата на възпитателния процес, не се припознават като полезни за родителите, а като безучастни; и по-скоро санкциониращи, отколкото помагащи.

 

Десислава е момиче, което обича думите – да преоткрива и скрива в тях себе си и всичко. Започва да ги записва, за да не пропусне някой нов ред, многоточие или отклонение. Обича също цветя (в градини), френски прозорци, океан, чай, малини, цвят екрю и вино. И да пътува много обича. Отбелязва синхроничностите по пътя си и така е сигурна в посоката. Има всичко, за което е мечтала, но не спира,...