Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. Вижте нашата политика за бисквитките повече тук.

„Студена война“ – музика, тъга и любов

„Студена война“ – музика, тъга и любов
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Черно-бял филм, целият изграден от красиви кадри, музика, тъга и любов. Може би най-необичайния начин да се разкаже за „студената война“ между Източния и Западния блок през 50-те години и безспорно най-въздействащия.

1949 година, зимата в Полша. Виктор (Томаш Кот) е музикант, който обикаля из полските села и записва автентичен фолклор, като междувременно събира млади момичета и момчета за фолклорен ансамбъл, призван да стане лицето на новата власт. Виктор е красив и мълчалив мъж, от този тип, чиято лоялност към властта не изглежда очевидна и затова с него навсякъде ходи съответния помощник и придружител – мазно ченге.

Зула (Йоана Кулиг) е красива, руса и с омайващ глас. В ансамбъла се шушука, че е убила баща си. Двамата с Виктор са родени един за друг – връзката им е забранена и отчаяна. При първото турне зад граница Виктор решава да премине в Западен Берлин и да остане там. Зула се колебае, но след време и двамата се оказват в Париж, обречени един на друг. Животът на невъзвращенците е много различен от мечтите, а свободата и музиката нямат този вкус, който може да подхранва любовта им, родена в тъмницата на бедната им и студена родина. Двамата решават да се върнат…

Носител на наградата за режисура в Кан, режисьорът Павел Павликовски за втори път снима филм за следвоенните години в Полша, като предишният „Ида“ спечели оскар за чуждестранен филм преди три години. „Студена война“ е още по-въздействащ и красив, пълен с чудни полски народни песни и ретро джаз, с дълги омайни сцени с Виктор и Зула и кадри от земна Полша, от които човек настръхва и без думи.

Павликовски е посветил филма на родителите си, на следвоенното поколение на Полша, което войната е пощадила, за да бъде смачкано от собствената си родина. По един изключителен начин този филм, в който няма нито една шумна или жестока сцена и който целият се стеле като музика, е толкова ужасно страшен, покъртително тъжен и навяващ безизходно отчаяние, че трябва да се гледа във всички бивши социалистически страни задължително. И да се казва „Никога вече“.

 

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...