Биографичните филми са като биографичните книги – никога няма как да бъдем сигурни колко от реалността е показана и колко е скрита, но и в това се крие очарованието им – разкриват ни една реална личност дотолкова, че сами да си доизградим образа за нея. Режисьорката Зайда Бергрот чудесно се е справила с филма си „Туве“, посветен на легендарната художничка и писателка Туве Янсон. Може би защото се фокусира само върху част от живота й. Може би най-важната от него, най-трансформиращата, най-вълнуващата. Годините между 40-те и 50-те години на миналия век, когато Туве (актрисата Алма Пьойсти се превъплъщава великолепно в образа й) се лута между живописта и илюстрациите, когато се „раждат“ муминтролите, когато осъзнава, че любовта към една жена може да бъде не по-малко възможна, силна и опустошаваща.
Втората война току-що е приключила, а Туве най-после открива своето артистично убежище, където може да рисува, да танцува и най-вече... да обича. И да бъде свободна, за да поема бохемски живота на големи глътки. Някъде там между партитата среща и женения политик Атос Виртанен, което не пречи на двойката да показва страстта си публично. В началото сякаш между тях е намерила място и любовта, но тя – голямата любов има други планове за Туве. В живота й се появява режисьорката Вивика Бандлер и „все едно ме нападна неустоимо прекрасен дракон“, прошепва тя във филма.
Любовта ѝ към Вивика е неочaквана и всепоглъщаща. Онази любов, която вдъхновява да пишеш, да рисуваш, да танцуваш до изтощение и също толкова изтощаващо да обичаш. Донякъде Вивика е също толкова привлечена и погълната от Туве, още повече, че тя я съблазнява, но се оказва, че в леглото й има място и за други жени.
„Никого не съм обичала толкова силно някого, колкото теб“, й казва Туве край брега на Сена в онзи толкова мечтан и от двете Париж. Малко преди да прекарат последната си вечер заедно, защото любовта на Туве се нуждае от взаимност и Вивика няма как да й я даде. Точно там, в Париж, обаче среща Тулики Пиетила. Жената, с която художничката остава до края на живота си. Поредното доказателство, че любовта се появява точно, когато си мислим, че сме я изгубили завинаги.
Хубаво е, че напоследък се появяват повече ЛГТБ+ филми, които да показват, че няма нищо лошо в това една жена да обича друга жена, и то по толкова красив начин, и че това съвсем не е каприз на съвременното поколение. Туве Янсон е имала смелостта да го заяви още преди няколко десетилетия и да живее по собствените си правила, защото "животът е чудно приключение". А ние днес, все още се притесняваме какво ще кажат хората. Родителите ни също.
Именно линията за сложните отношения с баща й Виктор Янсон, известен скулптор, се прокрадва не по-малко емоционално във филма. Строгият баща, който пренебрежително зачерква илюстрациите й и недоволно поклаща глава към всяко едно действие на собствената си дъщеря. На Туве сякаш не й толкова важно неговото одобрение, но със сигурност един от най-вълнуващите моменти във филма е, когато след неговата смърт, майка й й дава албум, в който той е събирал всичките й публикувани откъси и комикси. Бащината любов, показана в момента, в който през сълзи й се иска да изкрещи най-после: „И аз те обичам“. Но не, премълчаваме ги тези думи. Толкова много, че осъзнаваме колко са важни едва, когато не можем да ги изречем на човека, на когото искаме.
Въпреки това Туве никога няма да спре своето бягство към любовта. Онази извън времето, извън стандартите. Нейната!
„Амонит“ – две жени между любовта и болката
