Нашият свят като картина – в тази изложба всеки детайл от тази картина е цветен, уловен в светлина с онези дребни детайли, които отдавна вече липсват в реалността наоколо, но по които безпогрешно разпознаваме Балканите. Една земя в сянката на Ориента.
Заглавието е само един от елементите, които правят новата изложба в Софийската градска художествена галерия задължителна за посещение. Застанали на кръстопътя между Изтока и Запада, като че ли все по-трудно се справяме с баланса между двете. „В сянката на Ориента“ в СГХГ има за цел да покаже чрез творбите на български, гръцки, румънски и сръбски художници как изкуството в края на XIX в. и началото на XX в. е осмисляло Ориента – като реална част от бита на хората на Балканите и като екзотичен мотив в легенди и предания. [[more]] Изложбата е подредена хронологично, но времето след Освобождението има своята логика – историческа и художествена. В края на XIX век художниците рисуват битови сцени с максимална достоверност към детайла – неслучайно експозицията започва с девойка в македонска носия, нарисувана от Мърквичка. Пазари, чешми, църкви – днес всичко ни изглежда абсолютно екзотично и далечно, колкото и на случайно попадналите по тези земи европейски пътешественици по онова време. Мърквичка и Антон Митов са основните автори, представени с творбите си в тази част от изложбата.
Постепенно историите за робството, турците и тяхната земя с нейните нрави и обичаи придобиват статут на легенди и в картините се появяват ханъми, одалиски и османлиите с характерните чалми. Новият век позволява на художниците да пътуват и мотивите от Близкия и Далечния Изток стават част от спомените им от далечни и напълно различни земи. Владимир Димитров-Майстора прекарва в Цариград шест месеца и картините, които рисува там, нямат нищо общо с така добре познатите ни моми с ябълки и праскови и за мен са дори още по-впечатляващи.
След това се появява и носталгията. Пловдивският Куршум хан, отдавна изоставен и впоследствие съборен, е рисуван много пъти от Цанко Лавренов и другите пловдивски художници само по скици или спомени. Златю Бояджиев рисува огромната картина „Имарет джамия“, след като последната вече не съществува, но той включва всички възможни истории и обичаи, свързани с джамията – върволици хора, отдавна изчезнали във времето.
Всъщност в тази изложба има нещо, което липсва – злонамереност. Страх. Другият, човекът от Ориента е комшия, човек различен, но близък. И е странно как днес, когато всички сме заедно онлайн, другите са далечни, а Ориентът – чужд. Може би приказката, която тази прекрасна изложба разказва, ще ни научи на нещо. Или ще ни го припомни – че Ориентът все още е там, където започва родината.
