ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Данчо Готиния

Данчо Готиния

Преди четири години срещнах онзи, когото не заслужавам. Онзи бе, с чаровната усмивка, дето тениските му стоят по-добре от на всички останали, онзи с орловия поглед, трапчинките и готината прическа. Не се усмихвай иронично, госпожице! И ти го имаш същия такъв в живота си! И вие, госпожа, за вашата възраст поне двама-трима такива се намират. От онези, най-готините, които явно не заслужаваме. Защото едната страна в тези отношения е винаги "по-така", сравнителна степен един вид, да не кажа - направо превъзходна. Това за прилагателните от училище го помня. Много ми вървеше българският. И метафорите ми се получават, ще забележите.

Какво как се случи, не помня, но като си станахме едни близки с Данчо Готиния... Истински приятелчета - виждахме се, пиехме кафе, пиехме биричка, говорехме си, споделяхме си.
Аз това го разказвам сега, защото виждам, че има камери, записват ме явно. Ще пребъде за поколенията, дет' се вика. А аз много държа моята бъдеща дъщеря да го чуе тоя разказ и да го запомни. Наистина много държа... Не че тя няма да е страната с видимо превъзходство някой ден. Но все пак... за всеки случай, ако се появи няк'ъв вече... извънземно готин. Боооожкеееее, дано не е буквално извънземно готин, че с тая вода на Марс... кой знае докъде ще я докараме. Като нищо зетят ще издиша зелени облаци и ще ми се цъкли с луди очи.

Та моят незаслужаван се казваше Данчо, Данчо Готиния. Живеехме в един и същи блок в "Тракия". Значи, аз по принцип съм от Бегово, но се преселих в Пловдив да работя - първо бях склададжийка в един супермаркет, после станах сервитьорка. Не че нещо се гордея или ми харесва, ама беше по-добре, отколкото да мъкнеш кашони по цял ден. Та прибирах се от втора смяна една вечер и на вратата на входа налетях на същество от мъжки пол, ама като нарисувано. Все едно аз съм го измислила и е оживяло. Един висок, строен, синеок, с безкрайно чаровни трапчинки. Какво как се случи, не помня, но като си станахме едни близки с Данчо Готиния... Истински приятелчета - виждахме се, пиехме кафе, пиехме биричка, говорехме си, споделяхме си. Той пък - от Маноле, беше дошъл да учи нещо в Пловдивския университет, но и работеше, че иначе нямаше как, много разходи. Сега, какво точно учеше, не мога да ви кажа, хич и не запомних, ама умно беше момчето. А работеше на една бензиностанция - сипваше бензин, миеше стъклата на колите. И той - на смени. Та, като ни съвпаднеше втората смяна, най-хубаво се получаваше. Прибирахме се, уж изморени, уж туй-онуй, ама айде ще изпием по една бира, пък тогава ще лягаме да спим. И така…

Та защо я разправям тази история? Защото аз така и не се влюбих в това момче. А трябваше! Не е като да не съм била влюбена, не е като да не знам как стават нещата. Влюбвала съм се във всякакви, повечето неподходящи, 'щото в Бегово… кой пък толкоз подходящ да се намери. Подходящите избегаха от Бегово. Но мисълта ми беше, че момчето заслужаваше, а аз не го направих и, като се сетя, още ме стяга малко през гърдите напреко, все едно нерв съм си прещипала. Аз така веднъж си бях прещипала един нерв и чак на доктор ходих, много боли…

Според нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, силното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да предизвикват, а някой ден да са „машина на времето”, чрез която дъщерите ѝ да се докоснат до нейните отминали сърдечни размирици.