ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Vogue – там, където жените ръководят, но мъжете диктуват правилата

Vogue – там, където жените ръководят, но мъжете диктуват правилата

Снимка: Marco Piraccini/Archivio Marco Piraccini/Mondadori Portfolio via Getty Images

Всички знаем, че историята в книгата „Дяволът носи Прада“ на Лорън Уайзбъргър и филмът по нея, който сме гледали повече от веднъж, е вдъхновена от нейния личен опит като асистент на редактор в модно списание. Говори се дълго, че образът на Миранда Пристли е инспириран от „ледената кралица на Vogue“ Ана Уинтур.

Сега обаче още едно момиче решава да разкрие истории от кухнята на модната библия в нова книга – Glossy: the inside story of Vogue. Нина-София Миралс се връща много назад в историята, за да проследи превръщането на едно малко седмично списание в международно издание и безспорен лидер в модната индустрия. История, която проследява заедно с жените, които са заемали поста главен редактор, като Една Улман Чейс, Грейс Мирабела, Даяна Вриланд и други. Жените, които оглавяват важни постове, но никога не са били допускани до най-високите позиции и управленчески решения. Нина-София е английска писателка и редакторка, която се е фокусирала върху изкуството, културата и модата и това е първата й книга.


БНТ: Как от вечния трети да стане конкуретна достоверна медия?
ОТ ГРАДА
28 юни 2022 | Общество

БНТ: Как от вечния трети да стане конкуретна достоверна медия?

Докато по света обществените медии са сред най-рейтинговите, най-реномираните места за работа на журналисти...

Самата тя споделя в текст за The Guardian как си е мечтала да види името си сред онези хора с интересни длъжности, изброени на първите страници, които носят обещание за бляскав и вълнуващ живот. „За разлика от повечето такива компании, в нея винаги е имало жени на върха. Но не точно на върха. В исторически план жените са съставлявали по-голямата част от Vogue. Това са редакторите, които виждаме да седят на първия ред на Седмицата на модата, но рядко получават място в заседателната зала. Безсмъртната Ана Уинтур се издигна до глобален редакционен директор през 2020 г., но това е рядко явление“, разказва Миралс.

Тя припомня, че Конде Наст (човекът, а не компанията, която създава) бил голям поддръжник на работещите жени през 20-те години на миналия век и не се поколебава да сложи начело на любимото си дете – Vogue, Една Улман Чейс, която става главен редактор едновременно и на американското, и на британското издание. Нещата обаче постепенно се влошават, когато семейство Нюхаус поемат контрола в компанията.

Когато на известния арт директор Александър Либерман му предлагат да бъде част от редакторския екип, той категорично отказва, защото е мъж и не иска да се занимава с мода, и за да го запазят в изданието, създават нов пост, с който той може да контролира работата на главната редакторка. И той, разбира се, приема веднага.

През 80-те години, когато Грейс Мирабела поема Vogue, тя се налагало да търпи привнасянето на сексуално съдържание от Playboy по желание на Либерман. Освен това именно той казвал с какъв екип да работи Грейс и тя не получила свободата да избере сама хората, с които иска да работи. Той се намесвал и по отношение на съдържанието. Когато Грейс искала да пуснат материал по темата за рака на гърдата, Либерман заявил, че читателките на Vogue не се интересуват от това, а от мода. Когато пък искала да повдигне въпроса за жените, които навлизат на пазара на труда, той отсякъл: „Жените са евтина работна ръка и винаги ще бъдат“. Въпреки че Мирабела успяла да увеличи тиража на модното издание тройно и познавала изключително добре аудиторията, така и никога не получила онова, от което имала нужда.

Когато Си Нюхаус я заменя с Ана Уинтур, никой не й казва, че е уволнена и самата Грейс научава за нейната смяна от новините. По-късно Мирабела пише в своята автобиография, че са искали по-млада и добре изглеждаща жена, която да бъде изцяло подчинена на Нюхаус. Още повече, че когато Уинтур била назначена, се говорело, че има връзка с него.

Нина-София разказва още, че през 90-те години той заедно с Либерман и президентът на компанията Бърнард Лезър се превърнали в „светата троица“ в издателския бизнес и от тях зависели всички решения, свързани с женските списания. Отношението към жените продължило да бъде унизително и се използвала тактиката, при която непрекъснато се създавала конкуренция между хората в екипите. Смятало се, че когато са настроени един срещу друг, ще работят много по-ефективно.

Кражби на дрехи, снобско отношение, ниско заплащане – това са само част от неща, за които още споделя Нина-София. Включително за случая с Джоан Джулиет Бък, главен редактор на Vogue Paris от 1994 до 2001 г., на която й било казано, че ако не влезе в клиника, ще загуби обезщетението си. „Тя беше напълно трезва, но отиде, тъй като се нуждаеше от пари, за да се грижи за възрастния си баща“, пише Миралс. „Ако знаех всичко това, дали тийнейджърът в мен все още би искал да работи във Vogue? Като се замисля, се радвам, че вместо това написах книгата (Glossy: the inside story of Vogue).”

 

Защо Ана Уинтур продължава да е най-влиятелната жена в модата?

 

 

Ако бях филм, щях да бъда "Полунощ в Париж". Ако бях книга, щях да бъда "Романът на Зелда Фицджералд". Ако бях песен, щях да бъда A little party never killed nobody. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така утолявам и жаждата с...