ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Когато Маргарита си намери майстора

Когато Маргарита си намери майстора

Публикуваме разказа на Маргарита без корекции и без въпроси, защото с писмото си до нас, тя съобщи, че вече е излязла от токсичната връзка със своя "майстор", но иска думите ѝ да стигнат до другите жени, които живеят в терор, а го наричат любов.

***

Опитвах да говоря с нея.

Тя говореше вместо мен. Всеки път ме прекъсваше. Разказваше как го чака.

Как стои сама, седнала "по турски" в тъмното върху една висока маса, защото е единственото място, от което може тайно да наблюдава улицата и входната врата. Стояла дълги часове там, вперила поглед, пълен с отчаяние, страх, надежда, умора, любопитство (дали няма да се прибере с друга), тъга, срам и любов.

Така тя обясняваше любовта.

"Ето ме, познаваш ме, друг мъж не съм съм чакала така! Друг не бих чакала. Това е Най-Голямото. Не бих търпяла иначе някой да крещи и да ме обижда. Не бих стояла сама, скрита на тъмно. Не бих спала в стаята дрешник, както направих миналата седмица след големия скандал, при който уж го напуснах, но сърцето ми не ми позволи да се отдалеча. А и на приятелите ми вече не им е до мен. Да ме посрещат най-често в интервала между 2 и 4 през нощта, чат-пат с разбит нос или поне разплакана, да ме утешават и разсмиват, докато усетя повей нормалност и веднага пак се върна при него. Затова тогава тайно спах в дрешника."

Впечатляващо е, че изобщо заспа тогава. Около нея имаше чували, кашони и кутии с багажа ѝ. Нали все се разделят и тя все (ще) се изнася. Но ето, там беше.

Опитвах да говоря с нея.

"Това не може да не е любов! Не съм изпитвала нищо подобно досега. Ще се оправим. Ще се разберем. Той ще се промени. Силна страст, това е."

Така Маргарита прие, че си е намерила майстора.

Веднъж беше отишла на свиждане на биполярна приятелка в психиатрията. Докато пушеше с група от пациентите (лудите, ще кажете вие), им разказваше за любимия си.

"Не, не, той не ме бие. За 3 години 3 пъти е било наистина бой. Другото са леки прояви."

"Ти си луда!" – дружен отговор. Това напълно отказа Маргарита (лудата, бих казала аз) да споделя с някого.

Мен просто ме информираше. От време на време. По-често гадаех. Защо тази жена, която можеше със затворени очи да посочи произволна точка на картата на София и със сигурност да се окаже, че е канена на събиране, изложба, чай, концерт или парти там, стои сама на тъмно (за да не я забележи той, като дойде) и чака един мъж, който по-добре да не се връща. Защо спря всички свои лични занимания? Загуби широката си палитра от интереси. Обърна гръб на изкуството, на приятелите, на звънкия си смях.

Опитвах да говоря с нея.

Разказа ми как стар неин приятел веднъж дошъл на гости, за да я запознае официално с годеницата си. Маргарита готвила вечеря, обстановката била кошмарна – като във всеки дом на нещастни хора, но въпреки това тя и гостите ѝ се радвали на срещата. Този път обаче любимият ѝ се прибрал. Той мрази да я вижда щастлива. Заяждал се малко с нея и за изразителност хвърлил току-що приготвеното ризото по вътрешната стълба на къщата. (По това време тя вече май наричаше това място "Къщата на ужасите".)

"Това не е Маргарита, която аз познавам. Тя не би позволила някой да се държи така с нея!", отсякъл гостът, хванал си годеницата под ръка и си заминали. Никога повече не са общували оттогава.

Още един приятел, загубен за сметка на любовта, вероятно си е казала тя. Дори тайно се е усмихнала, защото те не знаят, че по тези стълби е летяла не само вечерята, а и самата Маргарита. Да, веднъж я беше бутнал от най-горното стъпало на втория етаж. Тя се изтъркаля и приземи долу съвсем невредима – чудо някакво – надигна се и започна да се смее, все едно е победила в нещо. "Видя ли! Нищо не можеш да ми направиш. Добре съм!" Добре е? Та тя откакто го срещна, не е спряла да кърви...

Опитвах да говоря с нея.

Въпреки че все по-малко знаех коя е. Гледах я – в огледалото пред мен, но не я виждах. Жените от домовете, обзаведени с насилие, са невидими. Дори пред себе си.

Без обич,

Маргарита

***

Една от целите на кампанията на ни НЕ СИ САМА - ЗАЕДНО СРЕЩУ НАСИЛИЕТО е именно да говорим с НЕЯ. С всяка една Маргарита, която трепери от страх пред някой "майстор". 

Чувствайте се свободни да споделите и вашата история – анонимно или не. Ние сме тук, за да я изслушаме и ще помогнем да достигне до останалите жени, защото не сме сами

 

Защо след побой пред камери в Самоков насилникът е оправдан?

 

 

Деница Стефанова е повече момиче от града, отколкото журналист, въпреки че има 7-годишен опит зад гърба си в различни медии. Преди време решава да зареже професията и да започне да участва в нещата, които допреди само е отразявала с камера и микрофон или с диктофон и фотоапарат. Днес отново захваща познатите оръдия на труда плюс клавиатурата, за да ни покаже какво е научила от другата страна, да н...