Антония Антонова е автор в Писмата и Вайръл стихове за секс и драма. За съжаление този път няма да публикуваме нейни стихотворения, а по-малко лиричното й мнение за кризата със замърсяването на река Искър, която се разви покрай проливните дъждове тази седмица. С разрешение на Антония ви представяме емоционален пост от нейния личния й профил, в който едно пораснало дете си спомня как е плувало във вирове по притоците на реката, в която днес плава сметище.
***
Когато бях дете и тийнейджър, лятото чат-пат се къпехме из вировете по притоците на Искъра - Петренски дол в Лакатник, Искрецката река близо до нас, Батулийската река по пътя към София през Дефилето...
Не си спомням ясно имаше ли пластмаса тогава във водата, тъй като, уви, не мога да твърдя в никакъв случай, че през деветдесетте Своге е бил чист град, но не помня да е имало. Помня, че имаше боклуци по улиците. Но картините от авантюрите ми из зелените кътчета на Дефилето, с всичките гори, скали и рекички, в главата ми са като извадени от някой разказ на Бредбъри, в който е вечно лято и светът е пълен с чудни животни, растения, любов и вълшебства за откриване.
Движех с едни пещерняци по едно време в гимназията, същите, които по-късно откриха и започнаха да изследват без каквато и да е държавна подкрепа, разбира се, най-дълбоката пещера в България - Колкина дупка. Спали сме по палатки и заслони в района и винаги сме си събирали боклука на другия ден по раниците и сме го отнасяли със себе си, разбира се. Не че е имало кой знае какъв боклук в нас, тъй като тогава, а и сега, много хора все пак не ходят в планината като на банкет в ресторант на Слънчака с 300 гости, тонколони, монколони, усилватели и цяло прасе. Има и по-скромни визити.
Преди две години отидох с нашите до един от вировете в района и веднага ми се набиха на очи пластмасовите боклуци, които плуваха във водата. Местни младежи си се къпеха в опаковките от неща и си мятаха фасовете в реката, което мен ме изнерви бая и исках да си ходим, защото не мога и не желая да вдигам всеки път скандал навсякъде, едва ли не, където се появя, или пък ВСЕКИ ПЪТ да обяснявам на тестостеронна група тийнове неща, дето се учат на 5. То и тва писва и уморява.
Виждала съм такива боклуци и на Беглика, където също съм прекарвала част от детските си години преди това. Виждала съм боклуци и в Пирин на майната си след тежък запой с дискотека на открито, състоял се на една ливада предната вечер срещу нас. Всички сме виждали боклуци на плажа. То това са едни и същи боклуци и едни и същи фасове. И едни и същи хора.
Ясно е, че държавата е един кенеф и ни управляват преимуществено арогантно прости граждани, избрани от нас самите неслучайно, които ме съмнява да прекарват свободното си време сред природата на България, при условие, че има молове, наргиле барове, Дубай, Малдиви, Арбанаси и от пиле мляко в тоя лъскав век, в който можеш да си купиш много неща за ядене, пиене, обличане и возене, особено ако откраднеш много пари. Но просто наистина главата ми не побира защо все още, през 2021 година, колективно и системно българи си мятат боклука където им падне. Това са елементарни неща, това е като да дефекираш, където свариш и да се съешаваш с други хора и/или животни, където ти падне. Може би само, ОК - едно ниво преди тая психологическа граница да е. Макар и с очите си да съм виждала посред бял ден в центъра на София преди две години, в препълнената с хора градинка на Банята, двама души как се сливат на една пейка. Нямаше покривало.
Аз просто вече си мисля, че ние толкова можем и колкото и да се опитвам да живея в балон, да изхвърлям разделно, да си нося торбичка за пазар, да ънфолоувам хора за по 30 дена и да ги блокирам превантивно, да рециклирам стари дрехи и да ползвам бамбукова четка за зъби, и прочее, в един момент тоновете боклук, лайна и мизерия, затлачени дълговековено в душата на нацията, се изсипват пред дома ми и се трупат там. И смърди. И боли.
Нямам положителен или остроумен завършек на тоя пост. Имам омерзение, гняв и гнус в себе си, насочени основно към електората, с които зли чувства обаче се боря съзнателно всеки ден отново вътре в себе си, защото тия неща не са на хубаво, и защото аз също съм част от тези хора. Ние сме едно в известен смисъл.
Плащам си данъците и таксите, ходя на протести, пиша си литературата, за да ми олеква някак и това е. За себе си го правя. Основно за себе си. За да не се превърна в един голям боклук, без да искам. Затова.
Антония и Цветелина, които плетат стихове за секс и драма
