Начин на живот

3 любими места в Пловдив, които да посетите още този уикенд!

Трите места, заради които винаги ще се връщам в Пловдив.

Хубавият ден започва с чай и завършва с вино!“ пише на витрината на едно чудно местенце в Пловдив. Аз не пия вино, но пък разбирам от чай и това е най-добрата чайна в която съм била, поне в България. Тя е едно от трите места, заради които винаги ще се връщам в Пловдив. И макар че и трите са достатъчно известни и очевидни с достойнствата си, аз си имам свои причини.

Къщата музей на Златю Бояджиев

Златю Бояджиев е художник енциклопедист. Не зная дали това определение съществува реално, но то му подхожда напълно. В края на миналата година ходих на изложбата на Питер Брьогел Старши във Виена – рекордна по посещаемост за Кунстхисторишес музея – и по този повод (преди, по време и след това) прочетох около сто пъти, подробно, как Брьогел Селския, както е прозвището му, е отразил бита на нидерландските селяни от своето време с детайли, които впечатляват и днес. Наистина Брьогел е гениален, картините му са потресаващи и на тях може да се разглеждат до безкрай поговорките на родината му, игрите на децата, селските празници и така нататък.

Същото и при Златю. Ето – около джамията са събрани цяла плеяда от хора, свързани с това вероизповедание по нашите земи – вярващи, дарители, просители, християни, зяпачи, кадъни с чадърчета, турци с фесове, българи „алафранга“, старци с чалми, инвалиди – изобщо съвсем брьогелов сюжет. Същото е и на хорото, където са се хванали млади и стари, всеки на своя си „танец“, до своите хора. А „коленето на прасе“, с палитра от лица, сред които кротко гледа и самият художник. И зимата на Златю е смразяваща и съвсем „брьогелова“ и познанието му за особеностите на българския бит е неизчерпаемо. А над стълбите в къщата му стои огромната картина на Орфей с животните, прастарата история на родния край. Когато синът ми беше малък, тези картини му изглеждаха като приказки и той ги помни и обича и до днес. Не че България като цяло е направила дори една стотна от усилията на Белгия, а после и на Австрия, да прослави своя художник и да накара хора от цяла Европа да пътуват, за да видят картините му.


Етнографският музей

Тук си имам друга любима история.

Куюмджиевата къща, в която се помещава Етнографският музей, е една от най-красивите в Пловдив. Построена е през 1847 г. от майстор Хаджи Георги и легендата твърди, че майсторът и собственикът Аргир Куюмджиоглу сключили облог и чорбаджията броил на Хаджи Георги една тава жълтици. Кой знае дали е така, но е романтично. Любимата ми история обаче е друга. Когато търговецът Аргир Куюмджиоглу заминава да живее във Виена, къщата му е изоставена и се ползва за какво ли не – склад за брашно, девически пансион, фабрика. През 30-те години е купена от италианеца Антонио Коларо, който иска да я ползва за тютюнев склад и за целта я укрепва стабилно с бетон, което и до днес държи сградата. След това Коларо фалира и къщата отново стига до търг.

И сега внимание – тогавашният кмет на Пловдив Божидар Здравков се намесва в търга – не за да получи комисионна, а за да спре участниците и да уреди прехвърлянето на собствеността на къщата на Министерство на народното просвещение, което да я даде на общината за музей. Така благодарение на безкористните патриотични усилия на един пловдивски кмет, днес градът има този красив, голям и интересен музей.

Тази история се разказва във филма за музея, който може да гледате на втория етаж. Аз я чух при посещението си в откриващия уикенд  за Пловдив като Европейска столица на културата и личните ми асоциации със сегашната управа на града не бяха никак позитивни.


AK tea&wine

Обичам места с отношение към онова, което предлагат – независимо дали са магазини или заведения. Познавам магазина за чай в Пловдив отпреди и всеки път се отбивам там за чаша хубав чай, поднесен с разбиране към сорта и технологията на приготвяне – грамотност, която оценявам. Този път собственикът ми разказа, че са открили и заведение за чай и вино, в края на Капана. Отидох вечерта, във времето за вино, но получих своята кана чай, с чаша за чай – а не за капучино, както масово се поднася у нас – с подгряване на чайника, за да мога да имам горещ чай по-дълго. Менюто е дълго, с изчерпателно изброени всякакви видове и сортове чай, а смеските са кръстени с много симпатични имена – „Сбъднати мечти“, „Аладин“, „Императорски божур“, „Залез над саваната“ и подобни. Както казах, не разбирам от вино и не видях винената листа, но се надявам и тя да прави толкова добро впечатление. Но най-забележително е все пак мястото, с чудна уютна атмосфера, с приятни лица наоколо, приглушени разговори и предразполагаща за дълги вечери с приятели. Това и ще направим с приятелките ми съвсем скоро – чайната вече е неразделна част от пловдивските ни маршрути.

 

Една страна през погледа на един от най-великите художници!