Дубравка Угрешич – за мен един от най-добрите живи автори на Балканите и в света – пише този сборник с есета освен с тъга и неизбежна носталгия, но и преизпълнена с гняв. А гневът ни кара не само да генерализираме към един или друг цвят, но и ни лишава от чувството за ирония, едно от най-привлекателните за мен качества у всеки творец. С други думи, аз като читател страня от лозунга, от гневните призиви и прочие прийоми, които от индивиди ни превръщат в удобна за манипулация тълпа.
Това е и един от основните лайтмотиви в есетата в "Епохата на кожата" – превръщането на голяма част от населението (не само в Източна Европа, както донякъде й се струва на Угрешич) в изконни наследници на древни родове, нации, народи, притежаващи "тайни кодове, смисли" и т.н., които са поводи не просто за гордост, а за да "насмитат" останалите.
Родена във вече несъществуваща държава (бел.ред: Югославия), нещо което така и не успява да приеме, преодолее и да погледне напред, авторката сякаш не може да се приспособи. Това не е нещо непременно лошо, но както самата тя си признава, сравнявайки се с герой на Бохомил Храбъл, то я закотвя в миналото. А ако искаме да сме в реалността, не трябва да си правим олтари от носталгия по вече отминали дни.
"Лисица" от Дубравка Угрешич
Селина Йонкова
Де юре Селина Йонкова е зрял човек с деца и внуци, забележително умни и красиви при това! Ако някой оспорва това твърдение, е готова да води пунически войни. Желае им от цялото си сърце да са щастливи и никак не обича да се намесва в живота им, защото смята, че големите хора трябва да са самостоятелни. Затова и не обича да й казват кое и как се прави. Дори да прави грешки, те са си нейни и някои о...
;void(0);){kind=link}
