ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Откъс от новата книга „Тя, която трябваше да умре“

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

„Тя, която трябваше да умре“ е последната книга от поредицата „Милениум“ и разказва историята на бездомен мъж, открит мъртъв в парк в Стокхолм. Големият въпрос е какво е общото между него и заминалата за Москва Лисбет Саландер.

Авторът е шведският писател Давид Лагеркранс, който тази година е член на журито на CineLibri и лично ще представи новата си творба на 12 октомври в литературен клуб „Перото“.

Днес ви предлагаме кратък и интригуващ откъс от нея!

***

15 АВГУСТ

Лисбет Саландер седеше в хотелската си стая с изглед към Манежния площад в Москва и гледаше в екрана на лаптопа си. Видя как Микаел излиза от сградата на Фискаргатан. Не се движеше с обичайната си походка, изглеждаше, сякаш се е изгубил. Нещо бодна Лисбет, но тя нито разбра какво, нито отдели време да мисли за това. Просто вдигна очи от компютъра и се загледа към многоцветното сияние на стъкления купол отвън.  Градът, който доскоро й беше безразличен, сега я привличаше и тя обмисли дали да не зареже всичко, да излезе и да се напие. Но това бяха глупости, разбира се. Трябваше да спазва дисциплина. До голяма степен живееше пред компютъра и от време на време дремваше. Парадоксално обаче, отдавна не бе изглеждала толкова спретнато. Косата й беше къса и наскоро подстригана, пиърсингите ги нямаше, а тя носеше бяла риза и черен костюм, точно както на погребението. Не го правеше от почит към Холгер, това просто се бе превърнало в навик, а и Лисбет не искаше да изпъква.

Беше решила да нанесе първия удар, вместо да чака като плячка в ъгъла. Ето защо се намираше в Москва и беше инсталирала камери на Фискаргатан в Стокхолм. Но цената беше по-висока, отколкото си беше представяла. Миналото й я разкъсваше и я държеше будна нощем. Освен това врагът се криеше зад димни завеси, а тя трябваше да прекарва часове в прикриване на следите си. Живееше като бегълка и нищо от информацията, която търсеше, не идваше лесно. Едва сега, след повече от месец работа, се приближаваше до целта. Но не можеше да бъде сигурна и понякога се чудеше дали врагът все пак не е една крачка пред нея.

Днес, докато разузнаваше и подготвяше операцията, имаше чувството, че я наблюдават. Нощем понякога се заслушваше неспокойно след хората, които вървяха по коридора, особено след един мъж – беше сигурна, че е мъж – с вродена дисметрия. В стъпките му имаше повтаряща се неравномерност, а той често се спираше пред вратата й, сякаш за да я подслушва.

Върна назад. Микаел Блумквист отново излезе на улицата като тъжно кутре. Тя се замисли за него, отпи от уискито си и погледна през прозореца. Над Държавната дума се носеха тъмни облаци в посока Червения площад и Кремъл. Щеше да вали. Изглежда, се задаваше страховита буря, което може би беше за добро. Тя се изправи и се замисли дали да си пусне душ или вана. Вместо това се задоволи със смяна на ризата. Избра черна, струваше й се подходящо. От тайното отделение в куфара си извади читата, модел на „Берета“, който беше купила още на втория ден в Москва. Прибра пистолета в кобура под сакото си и огледа стаята.

Помещението не й харесваше, също както и целият хотел. Беше твърде луксозен и натруфен, а долу в салоните бе пълно с мъже като баща й, грандиозни задници, които смятаха, че притежават любовниците и подчинените си. Освен това хората понякога се обръщаха след нея и слухът за присъствието й можеше от уста на уста да стигне чак до разузнавателните служби или до някой гангстер. Затова тя често седеше със свити юмруци, готова за битка, както сега.

Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Не помогна много. Главата й тежеше от безсъние и болка. Дали да не тръгне още сега? Беше все едно, нали? Заслуша се, но откъм коридора не се чуваше нищо и тя излезе навън. Беше отседнала на двайсетия етаж, близо до асансьора. Там стоеше мъж на около четиресет и пет години. Изглеждаше стилно, с къса коса, дънки, кожено яке и черна риза, също като нея. Беше го виждала и преди. В очите му имаше нещо странно, блестяха с различни цветове. Но това не интересуваше Лисбет.

Свела поглед, тя се качи с него в асансьора и слезе до фоайето. Излезе на площада и погледна картата на света, изобразена върху големия стъклен купол, който светеше в мрака. Отдолу имаше търговски център на четири етажа. Над него пък се извисяваше бронзова статуя на свети Георги и дракона. Свети Георги беше покровителят на Москва и Лисбет го виждаше навсякъде в града, надигнал меча си.

Понякога образът му я караше да сложи ръка върху ключицата си, като че за да предпази собствения си дракон. От време на време пръстите й се насочваха и към старата прострелна рана на рамото и към белега от пробождане на бедрото. Сякаш искаше да си припомни това, което й беше причинило болка.

Има още...

Габриела е Везна, която обича да има задачи, затова не се затруднява да поддържа няколко баланса едновременно – между момичето от село, защото е израснала там, и момичето от града, което е днес; между изучаването на PR и практикуването му; между поезията в душата си и прозата на задушаващите делници. Страхува се от тъмното (затова се старае да внася светлина), от неверни приятели (...