Поредното издание на фестивала за северно кино (вече няколко пъти организиран от момчетата от "Позор"), което аз много харесвам и сериозно следя – е, хм... доста средно. Половината заглавия съм гледал (приличния "Часът на риса" през торенти и много добрия "Срещата на випуска" на Анна Одел преди година по "Синемакс", да речем); почти всички са на около две години, а липсват например "Нямо сърце" на Биле Аугуст и "Картел" с Андерс Бертелсен (ветеран от "Догма")... Все пак се открояват два (освен приятната изненада – исландския "Старчето"): датският "Северозапад" на Микаел Ноер, с четири национални награди и оценка 6,9 в IMdb, и също исландският "Разврат на макс" (продукции от тази държава, доста солидни, между другото, трудно се откриват) – доволно тъп превод, на Мартейн Торсон ("Rokland"), с 13 номинации за местни награди, оценка 5,9 в IMdb, но и престижното отличие за мъжка роля в Карлови Вари (френетичният Олафур Дари Олафсон).
Първият е сурова, брутална, директна история без грим и недомлъвки за младия квартирен крадец Каспер (Густав Дюкер Гисе), симпатичен, нахакан, комбинативен, чевръст и амбициозен, който случайно започва да работи за местния наркодилър и сводник Бьорн (Роланд Мьолер, голям) – огромен, мускулест, респектиращ скандалджия и страшилище в подземния свят; издига се в йерархията, замогва се, печели пари и авторитет... Но му тежат връзките от апашките години с Джамал (Дулфи Ал-Джабури), мургав, як, раздразнителен и злопаметен дребен играч, но куражлия; конфликтът тлее.
Знаем, че такива като Каспер завършват трагично, избрали лесното и бързото (престъпно) пред трудното и трънливото (и морално), важно е как ни представят неминуемото сгромолясване, агония и гибел. Тук е добре (гледаме с интерес и увлечение), но само дотолкова, филмът не се издига над множеството подобни, иначе честни и професионално снимани продукции.[[more]]Вторият е на пръв поглед забавна и хаплива национално-политическа сатирична гротеска. Лейфур Сигурдарсон (обичам Олафур Дари Олафсон, вече оценен и в Америка, например "Уолтър Мити") е депутат, дебел, подпухнал, с дълбоки сенки под възпалените кръвясали очи и едра кръгла глава, алкохолик, наркоман, пристрастен към безразборния секс. Министър-председателят иска да го прати на лечение (в ю-тюб е качена негова изцепка, пиян и дрогиран, на авангарден "театрален" спектакъл), но той съзира заговор (въпреки че може да има ползи за популярността –"пречистен и възроден грешник"), на свой ред спретва сексуален комплот на премиера (от този филм може да решите, че всички исландски политици са или дебили, или алкохолици, или наркомани и сексманиаци).
Лейфур живее с привлекателната "лолитка" Еса (Мария Бирта), празноглава, наивна и развратна актриса, а оргиите с купчини кокаин и литри уиски са ежедневие. Причината за това му държание е разривът със съпругата му Сьофн (Нана Кристин Магнусдотир), попрецъфтяла северна красавица, която не го понася, намерила си е заместник (безличен мухльо) и не му дава да вижда най-свидното му – малолетната, изтерзана, комплексирана, трескаво бледа и с ниско самочувствие дъщеря Анна (Таня Бьорк Омарсдотир). Всъщност се колебаем през цялото време дали Лейфур наистина страда, или използва семейните си проблеми като лесно извинение за ексцесиите, хиперболизираните си и показни партита, сексуалните изцепки, прекаляването с медикаменти и алкохол, повърхностното си и незряло държане и свинщините си.
Краят е също двусмислен – действително, открито и откровено ли се изповядва, разкайва и разголва, или използва трибуната за поредната си популистка пропаганда и за възкресяването на политическата си кариера?
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.
