ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Едит Пиаф и Марсел Сердан – животът в розово

Едит Пиаф и Марсел Сердан – животът в розово

Снимка: Getty Images

Днес отбелязваме 105 години от рождението на изумителната Едит Пиаф, малкото и крехко врабче на френската музикална сцена с огромния глас, който можел да разтупти всяко сърце. „Аз ще пея до последния си ден. А когато вече няма да мога да пея, ще умра.“ Тя „умира петстотин пъти на вечер“, също както в живота“, пише Олга Шубранова в предговора към биографичната книга за Пиаф, написана от нейната най-близка приятелка Симон Берто в изданието от 1985 година.

Невероятен е животът й и много мъже са преминали през него. Любовта обаче не й се случвала толкова често, а именно тя я карала да лети най-високо, защото дори и най-крехкото врабче има нужда не само от криле, но и от любов, за да живее. Спокойна, удовлетворена... такава я вижда Симон Берто малко след като Едит е срещнала Марсел Сердан. Мъжът оставил най-трайна следа в живота й. Мъжът, който й подарил една любов, изживяна кратко, но продължила вечно.

Представи си една вечер в Клуба на петимата, в края на 1946 година. Запознават ме с „мароканския бомбардировач“. Това е то съдба – едно ръкостискане пред всички хора там“, споделя самата Пиаф на Берто за първата им среща. „Очите му не са като на другите...“, допълва разказа си тя за свенливия младеж, който вече е успешен боксьор и не спира да отбелязва победи. И докато на ринга нанася силни удари, извън него му е необходимо точно това нежно ръкостискане, за да спечели сърцето на „Голямата Едит Пиаф“, защото тя в този момент също вече е истинска звезда. Двамата са в разцвета на своите 30 и дори това, че Марсел има съпруга и деца, не попречило певицата да му подари сърцето си.

Когато ме обикна за него нищо вече не съществуваше. Марсел ми е верен. Маринет е съпругата му, тази, която е родила синовете му. Всичко това е свещено. Но той обича мен“, заявява Едит.

А тя не обича да крие любовта си, затова и когато връзката им става достояние на всички, предизвиква и въодушевление, и възмущение. И двамата имат своята публика, и двамата имат своите фенове, но и критици. За тях обаче е най-важно, че имат себе си.

Тя така и не настоява за развод и обича Марсел, както умее да обича. „С другите винаги съм искала да започна от нула, а с Марсел съм просто като преродена.“ Известността и ангажиментите им ги отвеждат в различни точки на света, пътуват постоянно и при всяка възможност се срещат някъде по средата. Малкото врабче дори се отказва от нощта, в която умее по-добре да живее, за да влезе в ритъма на Марсел. Когато той заминава обаче, Пиаф бързо се връща към старите си навици и бохемската си същност, полята обилно с шампанско и белязана от безсънни нощи.

Въпреки това животът е розов за влюбената двойка и една вечер Едит се обажда на Марсел и го умолява да не пътува с кораб, а със самолет, за да се видят след поредната кратка раздяла. Той е във Франция, а тя в Ню Йорк.

Добре. Утре ще бъда при теб. Целувам те. Обичам те.“ Думите, прошепнати в една телефонна слушалка, ще бъдат последните, които Едит ще чуе от любимия си.

Самолетът, в който пътува Марсел Сердан, се разбива над Азорските острови и той умира едва на 33 години. Пиаф е съкрушена – и заради загубата, и заради вината, която изпитва, че именно тя е виновна за смъртта му. „Аз го убих“, неведнъж казва тя. Въпреки това вечерта, след като научава за гибелта на своя любим, тя настоява да излезе на сцената и да пее. Залата била претъпкана, а публиката се изправила на крака и дълго аплодирала. Едит Пиаф сякаш била още по-малка, крехка и нежна под светлините на прожекторите. Тогава тя казала: "Не, нищо за мен. Тази вечер аз ще пея за Марсел Сердан. Само за него.“ Сцената и музиката за пореден път приютили разбитото й сърце. Малкото врабче, което знаело как да обича, но и да умира – по петстотин пъти на вечер.

 

Грейс Кели и принц Рение – докато смъртта ги раздели

 

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...