ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

"Историята на изгубеното дете" – финалът на тетралогията на Елена Феранте

"Историята на изгубеното дете" – финалът на тетралогията на Елена Феранте

Кадър от мини сериала "Гениалната приятекла" по HBO

Дългоочакваната четвърта книга от неаполитанската тетралогия на Елена Феранте вече е в книжарниците! „Историята на изгубеното дете” (Colibri) е достоен финал на „Гениалната приятелка“, „Новото фамилно име” и „Тази, която си отива, тази, която остава”. Блестящата, образована Елена е вече утвърдена писателка и заживява с детската си любов Нино, ражда момиченце. Буйната, непредвидима Лила развива новия си бизнес, води спокоен, улегнал живот с Енцо и също се сдобива с момиченце. Отношенията между двете приятелки са все така сложни, като въпреки това обичта им една към друга не подлежи на съмнение. Постепенно нещата се развиват в друга посока и придобиват драматичен обрат. В крайна сметка нито Елена намира спокойствие в Неапол, където се е завърнала, нито Лила успява да се освободи от атмосферата на конформизъм и насилие в родния си квартал. Неочаквани събития водят читателя към неочаквания завършек. „Историята на изгубеното дете“ е последната книга от неаполитанската тетралогия, но финалът е все пак леко открехнат! А ето и откъс от нея. 

***

От октомври 1976-а нататък, чак до 1979-а, когато се върнах да живея в Неапол, избягвах да поддържам връзка с Лила, но не беше лесно. Тя почти веднага опита да влезе със сила в живота ми, въпреки че я пренебрегвах. С мъка я понасях. Макар и да се държеше така, сякаш не желаеше друго, освен да ме подкрепи в трудния момент, не успявах да забравя неуважението, с което се бе отнесла към мен.

Днес смятам, че ако беше само обидата – „Ти си глупачка“: така ми кресна по телефона, когато ѝ казах за Нино, а това не беше се случвало преди, никога, никога не ми бе говорила по такъв начин, – бързо щеше да ми мине. Всъщност повече от тази обида натежа намекът ѝ за Деде и Елса. „Помисли за злото, което ще сториш на дъщерите си.“ Тогава не обърнах внимание на това предупреждение. Но с времето думите ѝ придобиваха все по-голямо значение, често се връщах към тях. Лила никога не бе показвала и най-малък интерес към Деде и Елса, почти сигурно не си спомняше дори имената им. В случаите, когато споменавах по телефона някоя тяхна духовита реплика, ме отрязваше, сменяше темата. А когато ги срещна за пръв път в къщата на Марчело Солара, се задоволи да им хвърли един разсеян поглед и да произнесе някаква банална фраза, дори не забеляза колко добре са облечени, как хубаво са сресани, как правилно се изразяват и двете, въпреки че са още малки. Все пак ги бях родила аз, бях ги възпитала аз, бяха част от мен, нейната отдавнашна приятелка: би трябвало да отдаде дължимото – не казвам от обич, но поне от вежливост – на моята майчинска гордост. Обаче тя дори не прибягна към добродушна ирония, показа незаинтересованост и толкова. Чак сега – със сигурност ме ревнуваше от Нино – си беше спомнила за момичетата и пожела да подчертае, че съм лоша майка, че за да бъда аз щастлива, причинявам тяхното нещастие. Нервирах се всеки път, когато се сещах за това. Нима Лила се бе загрижила за Дженаро, когато напусна Стефано, когато изостави детето на съседката си заради работата във фабриката, когато го изпрати при мен почти за да се отърве от него? Да, и аз си имах моите грехове, но несъмнено бях подобра майка от нея.

Има още...

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...