Татко е инженер, а мама е детска учителка. След социализма и двамата остават безработни и с парите става трудно. Апартамента го дават под наем и отиват да живеят с баба и дядо. Татко е горд и не иска да работи какво да е, мама иска просто да нахрани и облече децата си, затова тя заминава за Италия да гледа стари хора и да изпраща пари. Парите са за всичко – за ремонт, за нов телевизор, за хубави маратонки, за мобилен телефон, за да продължава татко да не работи, а мама да не се връща никога, никога, защото нейните пари са станали изведнъж много по-нужни и важни от самата нея. За всички, освен за детето й. [[more]] Тази история не се е случила в Петрич, Казанлък или Враца. Обаче би могла. Разказът за малката Радица, нейната работеща в Италия майка Летиция и роднините й в Букурещ е до болка познат на всеки българин. Монолозите на работещите в Рим румънци съм чувала неведнъж по летищата от българските им колеги по съдба. А любовта на момиченцето към майка му и омразата към всеки подарък и пакет от Италия е обяснима за всеки родител. За Радица Италия има формата не на ботуш, а на телефонна слушалка – място, откъдето се обаждат родителите, които не се връщат с години. В училището децата се наричат „испанците“, „италианците“ и така нататък, според това къде работят родителите им.
Същевременно малката Радица е очарователно дете, надарено с огромно въображение. Половината й време минава в света на фантазиите и там всичко е много по-интересно и магическо. Светът наоколо също оцелява чрез мечти и фантазии – от сънищата на вече възрастния й дядо до ужасно смешното гостуване на президента на румънските магьосници в сутрешния блок по телевизията.
Това е четвъртата книга на Дан Лунгу, която чета, и ставам все по-голяма негова почитателка. Преплитането на делничното и магическото, на веселото и тъжното, на обикновеното и отвъдното прави текстовете му много увлекателни и абсолютно живи. Защото животът сам по себе си никога не е банален, нито предсказуем. А децата са онези висши същества, на чиято мъдрост и милост единствено остава да се надяваме.
